Не можех повече да задържам топлината, която напираше отвътре — почти по навик избухнах в сълзи. От погребението на майка ми у мен се пораждаше този рефлекс, подхранван от съчувствието, което винаги извикваше. Но сега не получих нито сърдечните милувки на мисис Чапмън, нито дъхащите на емфие съболезнования, с които щедро ме обсипваше отец Шанли от църквата „Свети Доминик“. Скоро съзнанието, че прадядо ми не одобрява сълзите, ме накара да се смутя до болка. Опитах се да спра, задавих се и започнах да кашлям. Кашлях, кашлях, докато ме прободе, та трябваше да се хвана за гърдите. Това беше най-силната ми кашлица, съперничеше дори на най-жестоките пристъпи на татко. Откровено казано, аз даже се гордеех с нея, и когато кашлицата спря, погледнах дядо в очакване.
Но той не започна да ме утешава, не изрече нито дума. Просто извади от джоба на сакото си една тенекиена кутия, отвори капака и избра отвътре един голям плосък ментов бонбон. Помислих, че ще ми го предложи, но за моя изненада и огорчение той спокойно го сложи в устата си. После сурово обяви.
— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е дете да ми реве. Робърт, изглежда торбичката със сълзите ти е много близо до очите. Трябва да се стегнеш, момче. — Той махна писалката от ухото си и изпъчи гърди. — В живота трябваше да преодолявам много трудности. Мислиш ли, че щях да успея, ако се бях огънал пред тях?
Струва ми се, дядо се готвеше да се впусне в задълбочена и високопарна реч, но в този момент се чу звънеца от долния етаж. Той прекъсна, според мен разочарован, и ми направи знак с лулата си, че трябва да напусна стаята и да сляза долу. Старецът поднови писането, а аз взех празния поднос и се помъкнах засрамен към вратата.
Втора глава
Мистър Леки, Кейт и Мърдок вече си бяха дошли и заедно с мама ме чакаха долу, в кухнята. Тишината, сковала изведнъж стаята, показа, че съм бил предмет на разговора им. Като повечето сами деца в семейството, бях болезнено срамежлив и сегашното ми положение подсилваше още повече това чувство. И досещайки се объркан какво дълбоко отчуждение е съществувало между моята майка и този татко, когато след известна пауза той, накуцвайки, пристъпи към мен, взе ръката ми, подържа я, а след миг се наведе и ме целуна по челото, аз се свих замаян.
— Радвам се да се запознаем, Робърт. Много съжалявам, че не сме се виждали по-рано.
Гласът му не беше сърдит, както смътно се опасявах, а унил и сподавен. Казах си, че не трябва да плача, но когато и Кейт се наведе и неумело, но от душа ме целуна, трудно се сдържах.
— Сега да седнем! — Мама ме заведе до моето място и отново надяна маската на добро настроение. — Почти шест и половина е. Сигурно си прегладнял, сине?
Седнахме. От централното място на масата татко наведе очи и занарежда молитвата, дълга, странна молитва, каквато никога преди това не бях чувал. Пък не се и прекръсти. Започна да реже пред себе си горещото осолено говеждо в голяма овална чиния. На другия край на масата мама сипваше картофи и зеле.
— Ето на теб — каза татко с такъв вид, сякаш на мен даваше някое хубаво парче. Движенията му бяха точни и отмерени. Беше нисък, доста незначителен четиридесет и седемгодишен мъж с тясно бледо лице и малки очи. Тъмните му мустаци бяха дълги и щръкнали, а косата бе сресана на темето така, че да прикрие плешивостта му. В изражението му се четеше едва уловимия отпечатък на примирието, нещо, което може да се види върху лицата на хора, съзнателни и трудолюбиви, но неполучили признание или по тяхно мнение недостатъчно възнаградени от живота. Носеше ниска колосана яка, черна връзка и неочакван за него, но интересен двуреден костюм от син шевиот с метални копчета. На шкафа зад него лежеше униформена шапка с лъскава козирка като на морските офицери.
— Яж и зелето с месото, Робърт. — Той се наведе и ме потупа по рамото. — Много е хранително.
Разбрах, че под всички тези погледи ще ми е трудно да се справя със странните нож и вилица с кокалени дръжки, плъзгави и доста по-дълги от моите преди. Пък и не обичах зеле, а малкото парче месо беше ужасно солено и жилаво. Моят баща с характерния за него весел маниер настояваше на масата ни във Феникс Кресънт да се появява „само най-доброто“ и често се връщаше от работа с някои супер деликатеси като желе от гуава или стриди. Бях наистина съвсем разглезено дете, толкова капризно и придирчиво в яденето, че често през последните шест месеца, за да изям парчето пиле, майка ми ме подкупваше с монета от шест пенса или с целувка. Но сега чувствах, че не трябва да разочаровам татко и с усилие преглъщах безвкусните зеленчуци.