Вниманието ми очевидно беше отклонено в яденето. Татко погледна мама на другия край на масата и предпазливо, но с безпокойство се върна към прекъснатия разговор.
— Нищо ли не поиска мисис Чапмън?
— Не — отговори тихо мама, — въпреки че трябва да се е охарчила за билетите и какво ли не още. Има вид на добра, сърдечна жена.
Татко леко въздъхна.
— Добре, че на света са останали още свестни хора. Трябваше ли да наемате файтон?
— Не, нямаше много нещо за носене. Повечето дрехи са му омалели. Пък изглежда и ония нехранимайковци са отмъкнали всичко.
Сякаш някакъв вътрешен спазъм обхвана татко, той вторачи поглед в нещо мъчително и промърмори:
— Прахосничество едно след друго. Не се учудвам, ако нищо не е останало.
— О, татко, при толкова много болести!
— Но без капчица здрав разум. Защо не са се застраховали? Една нормална полица и всичко щеше да е наред.
Безизразният му поглед се спря върху мен и аз, още по-отмалял, с мъка се опитах да изпразня чинията си.
— Ти си юнак, Робърт. В тази къща нищо не се хвърля.
На масата срещу мен седеше Кейт и мрачно гледаше здрача зад прозореца, сякаш за нея разговорът беше съвсем безинтересен. По едно време тя ми се усмихна окуражително. Чудех се, Кейт бе на двадесет и една година, само три години по-млада от майка ми, а колко малко приличаше на нея. Моята майка беше хубава, а тя изглеждаше грозна, с безцветни очи, изпъкнали скули и суха, напукана румена кожа. Безцветната й коса сякаш бе уловила средното положение между червения цвят на Гау и черния на Леки.
— Ти сигурно ходиш на училище? — попита Кейт.
— Да — пламнах цял, просто защото ми заприказваха; големи усилия се изискваха от мен, за да говоря. — В Кресънт в училището на мис Барти.
Кейт кимна с разбиране.
— Харесваше ли ти там?
— Да, много. Ако отговорим правилно по катехизис или по общообразователните предмети, мис Барти ни дава бонбонени дражета от кутията в долапа.
— Тук, в Ливънфорд имаме хубаво училище. Мисля, че ще ти хареса.
Татко се изкашля.
— Смятам, че началното училище на Джон стрийт… при теб Кейт… ще е напълно подходящо.
Кейт отмести погледа си от прозореца и го вторачи право към татко — настойчиво, почти враждебно.
— Знаеш, че училището на Джон стрийт е малко и мизерно. Той трябва да учи в Академичното училище като всички нас. Човек в твоето положение не може да постъпи другояче.
— Е — наведе очи татко, — може би… но от следващия срок… Сега е четиринадесети октомври, нали? Поизпитай го малко и виж за кой клас е.
Кейт решително тръсна глава.
— Сега той е уморен до смърт и трябва да ляга. При кого ще спи?
Дрямката все по-силно ме завладяваше, но при тези думи аз се сепнах, запремигвах към мама, а тя в това време размишляваше, сякаш другите трудности й бяха попречили да обмисли този въпрос по-рано.
— Много е голям да спи при теб, Кейт… а твоето легло е тясно, Мърдок… освен това често учиш до късно. Защо да не го сложим в бабината стая, татко? Искам да кажа, докато я няма.
Татко отхвърли предложението, като поклати отрицателно глава.
— Тя плаща за стаята си добре. Не можем да се вмъкнем без нейно съгласие. А и скоро ще се върне.
Досега Мърдок бе мълчал. Ядеше флегматично, внимателно оглеждаше храната си отблизо, проучваше като детектив всяко парче хляб и от време на време вдигаше разтворения до чинията му учебник и го държеше толкова близо до лицето си, сякаш искаше да го помирише. Сега той вдигна глава с делови вид.
— Нека спи при дядо. Въпросът е ясен.
Татко направи знак, че е съгласен, но при споменаването на дядо, лицето му помръкна.
Беше решено. Макар да бях полузаспал, сърцето ми се сви от ужас при тази нова перспектива, тази нова брънка във веригата от нещастия, която ме свързваше със странната и страшна личност горе. Но се страхувах да протестирам и бях толкова уморен, че очите ми се затваряха.
Тогава Кейт бутна стола си назад.
— Хайде, скъпи. Топла ли е водата, мамо?
— Да, но трябва да мием и чиниите. Не източвай много.
В тясната баня Кейт ми помогна да се съблека. Лицето й странно пламна при вида на голото ми тяло. На дъното на вградената вана, пожълтяла от употреба и неравна от повторното емайлиране, имаше само шест инча хладка вода. Тя се наведе и започна да ме мие с гъбата и твърдия жълт сапун. Главата ми клюмаше, очите ми вече не можеха да плачат от умора. Стоях послушно, тя ме бършеше, после облякох всекидневната си риза. Резето на банята щракна. Качихме се горе. Там, на площадката, изскочил от мъглата изпод вълните след клатушкането на парахода и бученето в тунелите, протегнал ръка да ме поеме, стоеше дядо.