Артър Кларк
Зелени кълнове
Сега, когато е вече твърде късно за това, съжалявам, че така и не успях да опозная Владимир Суров. Спомням си го като тих и дребен човек, който разбираше английски, но не го владееше в достатъчна степен, за да поддържа разговор. Струва ми се, че и колегите му го възприемаха донякъде като загадка. Всеки път, когато отивах на борда на „Циолковски“, го заварвах седнал в някой ъгъл и потънал в бележките си или взиращ се в нещо през микроскопа. Бе човек, отстояващ правото си на уединение дори и в малкия затворен свят на един космически кораб. Останалите членове на екипажа не изглеждаше да се смущават от сдържаността му. Личеше си, че изпитват към него търпимост, смесена с топли чувства, както и уважение. В това нямаше нищо изненадващо. Благодарение на създадените от него растителни и дървесни видове, запазили жизнеността си далеч отвъд Арктическия кръг, той бе станал най-известният ботаник в Русия.
Това, че в руската експедиция до Луната бе включен и ботаник, бе прието от мнозина като нещо забавно, макар в действителност не по-малко странен да бе фактът, че и на борда на британския и американския кораб също имаше биолози. През годините, предшествали първото кацане на Луната, се бяха насъбрали немалко свидетелства, че на нейната повърхност, макар и лишена от въздух и вода, би могла да съществува някаква форма на растителност. Един от най-изтъкнатите привърженици на тази теория бе председателят на съветската академия на науките. Тъй като бе твърде възрастен, за да отиде лично на Луната, бе изпратил там Суров.
Пълното отсъствие на такава растителност върху изследваните от различни екипи хиляда и няколко квадратни мили от повърхността й бе първото голямо разочарование, което тя ни поднесе. Дори и скептиците, убедени в невъзможността там да съществува каквато и да е форма на живот, щяха да се зарадват, ако можеха да бъдат опровергани. Пет години по-късно, когато Ричърдс и Шанън направиха своето удивително откритие в голямата долина на Ератостен, това наистина се случи. То обаче бе едно по-късно събитие. При първото кацане на Луната изглеждаше, че Суров напразно бе отишъл там.
Той обаче не изглеждаше особено подтиснат от това. Стараеше се, подобно на останалите членове на екипажа, да запълва времето си с работа, като изучаваше почвени образци и се грижеше за малката хидропонна ферма, чиито прозрачни херметизирани тръби образуваха искряща мрежа около „Циолковски“. Нито ние, нито американците бяхме направили това, тъй като бе изчислено, че е по-лесно да се изпраща храна от Земята, отколкото да се произвежда на място, поне до момента, когато се пристъпи към създаването на постоянна база. Това съображение се бе оказало правилно от икономическа гледна точка, но не и що се отнася до поддържането на духа. Малките херметизирани парници, в които Суров отглеждаше зеленчуци и миниатюрни плодни дръвчета, представляваха оазис, радващ очите ни, уморени от гледката на безкрайната обкръжаваща ни пустош.
Един от многото недостатъци на командирската ми длъжност бе, че рядко имах възможност да се занимавам с активна изследователска дейност. Изразходвах твърде голяма част от времето си в писане на доклади до Земята, проверка на складове, оформяне на графици и разписания, събеседвания с колегите си от американския и руския кораб и опити — не винаги успешни — да предугадя следващата неприятност. В резултат на това нерядко не напусках базата цели два или три дни и се появи шегата, че космическият ми скафандър се е превърнал в развъдник за молци.
Може би именно поради тази причина спомените ми за моите излизания извън базата са много ярки. Съвсем определено си спомням добре единствената си среща със Суров. Наближаваше пладне, слънцето грееше високо над южните планини, а на няколко градуса от него се виждаше едва забележимият тънък сребрист полумесец на Земята. Нашият геофизик Хендерсън бе решил да събере информацията, регистрирана от няколко измервателни устройства, разположени на две мили източно от базата. Всички останали членове на екипажа бяха заети, а аз в момента бях свободен, така че двамата се отправихме заедно на път.
Пътуването бе твърде кратко, за да си заслужава да използваме някой от скутерите, още повече, че батериите им бяха отслабнали. Освен това обичах разходките по повърхността на Луната. При това нямам предвид само гледката, с която, колкото и понякога да внушава страх, след време се свиква. Това, което най-много ми харесваше, бе лекото и забавено движение, с което всяка стъпка ме отхвърляше над повърхността, като по този начин създаваше чувство за свобода, познато на хората само в сънищата им, преди космическите полети да станат действителност.