— Ето къде си бил! — възкликна той. — Мислих над това, което каза. Ако искаш да откриеш Ирландия, аз ще ти помогна. Вече съм с кола! Тъй че какво ще кажеш още сега да забравим за проклетия дъжд и да се впуснем, за да ти покажа истинските ни простори?
— С най-голямо удоволствие! — отвърнах.
И ние отпрашихме по пътя към Килкок в тъмнината, която ни люлееше като лодка в черен потоп, докато накрая, с лица, оросени като от пот с капки дъжд, не се озовахме пред двойната врата на кръчмата. Вътре беше топло като в кошара, понеже цялата компания се бе събрала като купчина спарено сено пред тезгяха, иззад който Хийбър Фин пръскаше закачки и наливаше напитки.
— Хийбър! — извика Майк. — Дойдохме за онази твоя дива забава!
— Щом е така, ще я имате!
При което той захвърли престилката, напъха месестите си плещи в сако от туид, наметна шлифера, нахлупи мъхест каскет и ни забута към изхода.
— Гледайте тук всичко да е наред — заръча на хората си, — а аз ще заведа тези господа да изживеят най-незабравимото си вечерно приключение! И представа си нямат какво ги очаква!
После отвори вратата и вятърът лисна в лицето му половин тон ледена вода. Това обаче само пришпори красноречието му и той изкомандва:
— Хайде, движение! Не се помайвайте!
— Дали наистина си струва? — попитах аз.
— Какво искаш да кажеш? — викна Майк. — Или предпочиташ да си киснеш в онази стая и да преписваш умрелия Кит?
— Е, добре… — отвърнах и също нахлупих каскета.
После, подобно на Ахав, се сетих за своето легло — влажен ковчег с бледите студени чаршафи и с прозореца, от който като будна съвест по цяла нощ капеше вода. Простенах. Отворих вратата на колата на Майк, прекрачих локвата и влязох вътре. След секунда вече се носехме из града като топка, запратена по алея за боулинг.
Фин седеше зад кормилото и бъбреше енергично — наполовина духовито, наполовина като изтрезняващия крал Лир.
— Дива забава, а? Сега ще видите за какво става дума. Човек може така да си мине през Ирландия, без дори да подозира какво се случва под повърхността.
— Знаех си, че трябва да имате някакво развлечение — извиках аз.
Скоростомерът клонеше към сто километра в час. От двете ни страни се носеха каменни стени. Цялото тъмно небе се изсипваше под формата на дъжд върху цялата тъмна земя.
— Развлечение, и то какво! — рече Фин. — Само да знаеше църквата! А може би тя си казва: „Бедните нещастници!“ и не ни закача.
— Къде отиваме?
— Там — изкрещя той.
Километрите вече бяха 110. Стомахът ми бе станал на камък като онези, мяркащи се смътно от двете ни страни. Изкачихме се по хълм, слязохме в долина.
— Не може ли да караме малко по-бързо? — подметнах, надявайки се на обратното.
— Готово! — отвърна Фин и вдигна на 120.
— Така е чудесно — изрекох едва, чудейки се какво предстои. Какво ли ставаше зад тези сиви, плачещи каменни стени на Ирландия? Имаше ли някъде в тази прогизнала страна реноарски жени със знойна плът и страни като праскови, към които човек да протегне длани, за да се сгрее? Имаше ли под наситената й от дъждове, твърда като кремък почва, някъде дълбоко в сърцевината, тлеещо зрънце огън, което, ако се раздуха, да възпламени вулканите и да превърне водата в пара? Имаше ли някъде багдадски харем, шумолящ от сърма и коприна и проблясващ с безупречната кожа на разголени тела?
Подминахме църква. Не. После манастир. И тук не. Подминахме село, сгушено под вехти сламени покриви. Не. И все пак…
Погледнах Хийбър Фин. Спокойно можехме да угасим фаровете и да караме само на неотклонните, пронизващи лъчи от прикования му в пътя поглед, разкъсващ мрака, разпръсващ встрани дъжда.
Жено моя, помислих си, деца мои, простете ми за онова, което върша тази нощ, колкото и ужасно да е то, защото това е Ирландия под дъжда, в безбожен час, някъде към Голуей, където грешниците отиват, за да умрат.
Спирачките изскърцаха. Плъзгахме се поне трийсет метра, а носът ми се заби в предното стъкло. Хийбър Фин изскочи от колата.
— Пристигнахме! — гласът му прозвуча като на удавник в дъжда.
Видях пролука в оградата, широко отворена малка порта.
Майк и аз го последвахме подтичвайки. Наоколо в тъмното имаше и друга коли, както и много велосипеди. Но нито искрица светлина. Явно наистина е нещо много диво, за да е забулено в такава тайна, мина ми през ума. Нахлупих по-здраво шапката под стичащия се във врата ми дъжд.