— Действително ли ще й сториш това? Заради мен?
— Правилно си схванал.
— Е, тогава отговорът ми е не.
— Какво?
— Добре ме чу. Лори отива в Лондон. Аз също отивам в Лондон. И ще пътуваме по какъвто начин си искаме, стига това да не пречи на работата, на приключването на сценария. Ще плавам цялата нощ и ще дойда навреме в стаята ти в хотел „Кларидж“. Колкото и да спориш, колкото и да се тръшкаш, ще бъда там. Не можеш да ме накараш да се кача на никакъв проклет самолет.
— Така ли?
— Така, Джон.
— И това е последната ти дума?
— Аз на кораба, ти на самолета. Това е.
Джон се извъртя, заметна през рамо невидима мантия и излезе като вихър от стаята, с едри крачки и театрален израз, подобно на Тоска, готвеща се да се хвърли от крепостната стена. Вратата се затръшна.
Аз се сринах в креслото, обзет от ужас и отчаяние.
— Глупак! — креснах срещу стената. — Видя ли сега какво направи!
През следващия ден и половина Джон отказваше да ми говори. Бяхме стигнали до място в сценария, където почивката изглеждаше удобна, ако не и абсолютно наложителна. До края ми оставаха около четирийсет страници, но вместо ние да си отдъхнем, сега само отношенията ни издишаха. Щом се появях в стаята, той се обръщаше кръгом и започваше да говори с всички присъстващи, но не и с мен. На обяд, на вечеря или на път из Дъблин, с такси или с кола, се смееше и шегуваше с Джейк, но към мен не отправяше ни дума, ни поглед. Аз не съществувах. Бях отхвърлената любовница, забравената и непростена съпруга. Чудесният брак бе завършил с провал. Макар да не се досетих веднага, аз трябваше да бъда наказан за своя магичен хипнотичен сеанс, да бъда замерян с камъни и стари бръснарски ножчета. Но явно дори това не му стигаше, защото той не мяташе нищо по мен. Аз просто се бях разтворил във въздуха. Не съществувах в помещението. Ако погледът му случайно минеше през мястото, където стоях, само ме разсичаше, минаваше през мен като рентгенов лъч и продължаваше към някаква далечна точка. Нямаше да се изненадам, ако скоро започнеше да ме споменава в минало време.
След като търпях това цял един ден, дръпнах Джейк Викърс настрана във фоайето на „Роял Хайбърниан“. Джон през това време се бе упътил към ресторанта, заедно с пет или шест свои приятели.
— Джейк — прошепнах му, — какво по дяволите става?
— В смисъл?
— В смисъл, аз съществувам ли изобщо, или не? Той кога смята да ми проговори отново?
Джейк тихо се засмя.
— Това е просто шега.
— Шега? — извиках. — Шега!
— Прави се, че не забелязваш.
— Да се правя! — гласът ми премина почти във фалцет.
— Шшт, не викай толкова. Ако види, че те хваща истерия, ще си умре от удоволствие. Тогава наистина ще те върти на шиш.
— Че той и сега ме върти. Не издържам повече! Нали знае, че напук на него ще се кача на ферибота?
— Мисля, че знае. Точно затова ти го връща.
— Но той заплаши и Лори. Тя ще лети ли с него до Лондон?
— Разбира се.
— Слава богу. Каза, че щял да я накаже, да й отмени отпуската и да я остави да кисне тук…
— Няма такова нещо. Отпусни се.
— С удоволствие, стига да не беше тази чугунена ютия в стомаха ми.
— Прави се, че не ти пука, че и ти също не го забелязваш и не се интересуваш от него. Трябва най-сетне да разбере, че не може да те разиграва така.
— Искаш от мен да се превърна в Лоурънс Оливие.
— Да, бъди артист и не се бой — каза Джейк.
Така и сторих. Бъбрех с всички, смеех се, дори имах наглостта да коментирам гласно колко доволен е Джон от ръкописа ми дотук. Но той безгрижно си ядеше супата или си режеше бифтека, зяпайки през прозореца или към своите приятели, докато аз вътрешно скърцах със зъби и се потях.
И тогава се случи чудото, което сложи край на сценария и накара Джон пак да заговори с мен.
32.
Беше седем часът сутринта.
Събудих се и вперих поглед в тавана така, сякаш бе огромна маса от бяла плът, свирепо немигащо око, поразяваща плоска опашка. Бях в състояние на ужасна възбуда, като в онези моменти преди земетресение, за които сме чували, когато кучетата и котките бягат презглава от къщата, неуловими предвестници на труса вече вибрират в подовете и гредите, а човек долавя, че нещо предстои да се случи, но няма понятие какво, по дяволите, е то.
Седнах бързо в леглото, после спуснах крака на пода, изправих се, отидох до огледалото над пишещата си машина и обявих: