— Аз съм Херман Мелвил!
После се настаних на стола и все още зяпайки отражението си, за да фиксирам автопортрета, започнах да пиша. През половината време изобщо не поглеждах към клавишите, стараейки се да удържа на мястото му този млад, остарял за една нощ мъж, да не му дам да избяга.
След като си повярвах, продължих да печатам и през следващите седем часа довърших и редактирах последната една трета от сценария, плюс някои части от средата. Сетих се да ям чак през късния следобед, когато поръчах да ми донесат сандвич в стаята и го погълнах, без да ставам от мястото си. Не вдигах телефона от страх да не изгубя концентрация, ако го направя. Никога през годините преди или след това не бях писал толкова бързо, толкова дълго и толкова усилено. Ако не бях самият Мелвил, то бях поне неговата дъсчица за спиритически сеанси, по която той движеше молива. Или пък неговата литературна мощ, трупана през всички тези месеци, сега струеше от пръстите ми, сякаш бях отвъртял крановете. Говорех си сам, мърморех, стенех, плачех и виках, а междувременно сутринта изтече, мина пладне, наближи обичайното ми време за следобедна дрямка. Но умора нямаше — само яростното, упорито, радостно и триумфиращо блъскане по клавишите, докато страниците се сипеха по пода. Ахав зовеше към унищожение над лявото ми рамо, а Мелвил — към съзидание над дясното.
Най-сетне метафорите започнаха да си пасват, да се срещат, да се докосват и сливат. Миниатюрните с малките, малките с големите, а големите — с огромните. Епизодите, съставени от страници и сцени, се пренареждаха като серия от сгъваеми китайски чаши, които се свиват и разтягат, за да съберат различно количество вода, но в този случай, ей богу, това бе вино от избата на Мелвил. В някои случаи заимствах отделни абзаци или цели глави от края на книгата и ги слагах в началото, друг път сцени от средата отиваха в края, а епизоди, напиращи да влязат в средата, запазвах за специални, кулминационни моменти.
Щом веднъж заковах за мачтата златния испански дублон, останалите сцени бързо се нанизаха след тази. Ако не се бях хванал за нея, те можеше и никога да не изплуват, а да се разбягат като акули, подплашени заедно със следващите ги риби-лоцмани от бледата сянка на Кита. Трикът е да хванеш голямата метафора, а другите ще я последват. Не се занимавай със сардини, когато насреща ти се надига Левиатан. Той ще ги всмуче с милиарди, щом веднъж стане твой.
Та тази златна монета, колкото и малка да е наглед, всъщност е огромен символ. Тя въплъщава всичко, за което мечтаят моряците, както и онова, по което с безумна страст копнее Ахав. Той впримчва душите на своите хора, защото, макар неговата душа да е посветена на унищожението на Моби Дик, дяволската хитрост му диктува, че златото е едновременно награда и зов.
Оттук и ударите с корабния чук, забитият гвоздей и яркият, слънчев символ на богатство и власт, прикован към мачтата — с обещанието, че потоци злато ще потекат от раните на Моби Дик в техните протегнати шепи. Тяхното страстно преклонение пред жълтия метал върви по невидимите стъпки на също толкова страстното желание на Ахав за истински рани и истинската кръв на Кита.
Членовете на екипажа не го знаят, но ударите на чука, които чуват, всъщност възвестяват безвъзвратното заковаване на капаците върху техните морски ковчези.
Когато Ахав се провиква, че първият, който зърне чудовището, ще получи дублона, един моряк чевръсто се изкатерва на мачтата.
Но едва изкатерил се, пада в морето.
И едва паднал в морето, бива погълнат от вълните, което иде да каже, че морето е гладно. А то принадлежи на Белия кит и не можеш нито да го сплашиш, нито да го подкупиш.
Едва той бива погълнат от вълните, вятърът стихва, а платната падат като увисналата кожа на умиращ слон. Корабът е прикован завинаги към жарката водна шир, също както монетата към мачтата.
В безветрието хората започват да чезнат и мрат. Духът на изтощения от чакане екипаж се руши, а монетата продължава да блести изпепеляващо в очите им, като истинско слънце.
В ужасното, проточило се с дни чакане, гадателските кости на Куикуег предсказват гибелта му и той си поръчва ковчег. В знойната тишина чуваме коването, стърженето на триона, а стружките с шепот се сипят от гордото перо на главата му, символ на неговата племенна власт, върху рендосания капак.
После той се сбогува с приятеля си и изпада в мъртвешки транс. Как да бъде спасен? Как да бъде изкаран от това страховито, кататонично състояние?