— Между другото — добави след известен размисъл, — относно пътуването ни до Лондон…
— Да? — напрегнах се аз и затворих очи.
— Най-добре вземи ферибота.
33.
На следващия ден, вече половин година по-стар, влязох в кръчмата на Фин. Дъждът ме изпрати до вратата и остана отвън да чака, за да ме поеме отново, щом изляза.
Оставих си багажа до бара, а Фин се наведе да го погледне. Същото сториха и Дуун, Майк и всички останали.
— Да не си тръгваш вече? — попита съдържателят.
— Да.
Посетителите се обърнаха и спряха да пият от големите си и малки чаши.
— Случи се нещо удивително — казах. — Истинска изненада.
— Тук винаги приветстваме изненадите. — Той сложи на тезгяха халба „Гинес“. — Е, разправяй.
— След всички тези часове, дни, седмици и месеци вчера сутринта станах от леглото, отидох до огледалото, погледнах се, а после седнах на машината и печатах седем часа без прекъсване. Най-сетне, в четири следобед, написах „Край“, обадих се в „Кортаун Хаус“ и казах на шефа, че е готово, приключено, свършено. Хванах едно такси, отидох и му хвърлих в скута четирийсет страници. А после отворихме бутилка шампанско.
— Е, по този случай ще отворим и ние — каза Фин и гръмна с тапата. Докато наливаше на всички, Дуун попита:
— В този момент нямаше ли някой друг, който да ти движи ръката и да описва сцените?
— Искаш да кажеш, Херман Мелвил?
— Именно.
— Той дойде за малко, но не можа да остане. Бях го трупал през всички тези дни и месеци на четене и препрочитане, за да съм сигурен, че ще влезе във вените ми, ще проникне в нервите или очните ми ябълки, или каквото там се случва. И когато го призовах, се яви. Но духове като него не се задържат. Дават по малко от себе си и изчезват.
— Трябва да е било страхотно изживяване — каза Дуун.
— Не може да се опише с думи. Ще го видиш на екрана някой ден.
— Ако е рекъл господ — обади се Фин.
— Да — кимнах. — Ако е рекъл господ.
— Е, тогава наздраве за Херман Мелвил, независимо дали е вътре в този младеж, или не — вдигна чаша Дуун.
— За Херман Мелвил — повториха всички.
— Значи дойде време за довиждане? — вдигна вежди Фин.
— Ще се върнеш ли някога пак? — попита Дуун.
— Не.
— Поне си реалист — каза Фин.
— Просто живея твърде далеч — поясних аз, — а не обичам да летя. Не вярвам да ми се наложи пак да работя в Ирландия. А и след като мине твърде дълго време, вече няма да искам да се върна.
— Да — обади се Тимълти, — тогава всички ще сме стари, мъртви или и двете, и няма да има много за гледане.
— За мен — рекох, гладейки последната си чаша — това бе прекрасно преживяване.
— Покрай теб времето тук стана по-хубаво — каза нежно Дуун и избърса нос.
— Аз предлагам — каза Майк — да се преструваме, че някой ден ще се върнеш, а дотогава си мисли за всички истории, които сме събрали, за да ти разкажем, и това ще те прави по-богат.
— Да — подкрепиха го всички.
— Това е много изкушаващо — усмихнах се аз. — Ще прозвучи ли глупаво, ако кажа, че ще ми липсвате?
— Я бягай оттук — рече тихо съдържателят.
— По дяволите — промълвиха някои от останалите, гледайки ме като син.
— Преди да тръгнеш — каза Фин, — да се върнем на ирландците. Успя ли да ги разгадаеш? Как най-точно би описал…
— Въображение — отрони се от устните ми.
Тишина. Всички чакаха.
— Въображение — повторих. — За бога, тук нищо не е наред. Къде се намирате? На островче колкото главичка на топлийка, на десет хиляди километра северно от средата на нищото! С какви богатства разполагате? Никакви! Какви природни ресурси? Само един — гения на находчивостта, златния ум на всеки, когото съм срещнал! Умът, който свети в погледите, думите, които се търкалят от езиците в отговор на най-незначителни случки и събития! От толкова малко вие извличате толкова много — изстисквате и последната капка радост от цвете без листа, нощ без звезди, ден без слънце, кино, прожектиращо прашасали филми, цицина на главата, която в Америка просто бихме залепили с лейкопласт. Това става и тук, и навсякъде в Ирландия. Някой взема нишка, друг завързва на нея възелче, трети добавя бримка — и ето че до сутринта вече имате килим на пода, завеса на прозореца, гоблен от струни на арфа, пеещ на стената — и всичко е тръгнало от тази нишка! Църквата поставя Ирландия на колене, времето я дави, политиците се мъчат да я вкарат в гроба… но тя все продължава своя спринт към далечния изход. И бога ми, мисля, че един ден ще го достигне!