Допих си шампанското и тръгнах да се здрависам с всички поред. Те стискаха ръката ми и ме потупваха по рамото.
— Довиждане, Тимълти.
— Довиждане, момко.
— Сбогом, Ханахан.
— Пази се, момче.
— Кели… О’Брайън… Баниън…
— Синко… Янки… Хлапе…
— Дуун, не спирай да спринтираш.
— Винаги готов на старта.
— Фин, да наливаш все така.
— Кранът никога няма да пресъхне.
На вратата се обърнах да ги погледна, наредени като за снимка. Бях доволен, че не излязоха да ме изпращат. Беше като по старите филми — аз гледах тях, а те мен.
— На добър път, янки.
— Бог да те благослови, Фин.
Те ми помахаха, аз им махнах в отговор и излязох навън. Майк седна зад кормилото на своята таратайка от 28-ма година.
— Моли се сега да запали — рече.
Помолихме се и тя запали. Подкарахме по шосето към пристанището и към Ирландско море, оставяйки зад гърба си 1918-а, 1922-ра, 1929-а, 1945-а и 1953-та година, а аз не поглеждах назад, докато кръчмата на Фин потъваше в миналото. Само виждах през насълзени очи, че хълмовете са зелени. О, боже, колко бяха зелени.