Минахме, препъвайки се, през отвора в стената.
Хийбър ни улови за лактите.
— Ето — рече дрезгаво. — Глътнете, да ви се раздвижи малко кръвта!
В пръстите ми се опря плоско метално шишенце. Лиснах от съдържанието му в котела си, за да пратя малко пара нагоре по тръбите.
— Чудесен дъжд — рекох.
— Тоя човек е луд. — Фин отпи подир Майк, сянка сред сенките.
Примигнах и се огледах наоколо. Сякаш се намирах в среднощно море, по чиито шумящи вълни хората преминаваха по двойки и тройки като малки лодки, свели глави, мърморещи нещо.
Мили боже, какво ли означава всичко това, запитах се, вече разяждан от любопитство.
— Ето! — прошепна Фин. — Всеки момент ще започне!
Какво ли очаквах? Може би сцена като от онези стари филми, в които палубата на невинния платноход отведнъж се преобразява, разкривайки страховити оръдия, които откриват огън по врага? Или хамбар, чиито стени падат като картонени и отвътре се показва Голямата Берта, за да изстреля снаряд на петстотин километра чак до Париж? Дали и тук каменната зидария нямаше да се разпадне, да светнат розови прожектори и някой грамаден топ да изстреля десетина дузини жени — не дребнички ирландки, а изкусителни французойки — в разтворените обятия на благодарната публика?
Лампите светнаха.
Аз примигнах.
Пред мен, под ръмящия дъжд, се готвеше кощунствено забавление.
Светлините потрепнаха. Тълпата се оживи.
В далечния край на каменистия двор се отвори малка кутия и отвътре изскочи механичен заек.
Дървените прегради се вдигнаха и от тях с лай се понесоха в широка дъга осем кучета. Скупчените мъже не издаваха никакъв звук или възглас. Само главите им се местеха бавно, наблюдавайки. Дъждът валеше върху полуосветената сцена. Падаше върху мъхнатите каскети и вълнените сака. Стичаше се от дебелите вежди и острите носове. Барабанеше по прегърбените плещи. Заекът се шмугна в електрическата си хралупа. Кучетата се сблъскаха с вой и квичене. Светлините угаснаха.
Аз се обърнах в тъмното, гледайки потресено Хийбър Фин.
— Така! — извика той. — Начало на залаганията!
Върнахме се в Килкок, карайки все така бясно, към десет вечерта.
Дъждът продължаваше да вали, подобно на океан, блъскащ шосето с титанични юмруци. Минахме през локвите сред порой от пръски и спряхме пред кръчмата.
— Е, биваше си го! — отбеляза Фин, гледайки не нас, а сновящите чистачки върху предното стъкло.
Двамата с Майк бяхме заложили на пет гонки и загубили общо към две или три лири.
— На мен ми провървя — продължи той. — Заложих малко и от ваше име и заклевам се, на последната гонка всички спечелихме. Чакайте да ви дам парите!
— Няма нужда, Хийбър — възразих, едва помръдвайки скованите си устни.
Но той натисна два шилинга в дланта ми и аз не се възпротивих.
— Така е по-добре. А сега ви каня на по едно питие за из път!
Майк ме откара обратно до Дъблин.
Докато изцеждаше каскета си във фоайето на хотела, ме погледна и каза:
— Е, как ти се стори?
— Дива нощ — отвърнах.
Не ми се качваше в стаята, затова останах още час във влажната читалня на хотела, възползвайки се от включената в престоя ми привилегия — бутилка и чаша, донесени от сънения портиер. Седях сам, слушах дъжда, трополящ по студения покрив на хотела, и мислех за леглото-ковчег на Ахав, очакващо ме горе, под съпровода на капките. Мислех и за единственото топло нещо в целия хотел, в града, в цялата ирландска земя през тази нощ — за ръкописа в пишещата ми машина, с неговото слънце от Южния Пасифик и с горещите ветрове, които наистина тласкаха Пекод напред към гибелта му, но пътьом минаваха през нажежени пясъци и жени с очи като горещи въглени.
Мислех и за тъмнината извън града, за електрическите светлини и бягащия механичен заек, за джафкащите кучета. Заекът изчезна, светлините угаснаха, остана само дъждът, шибащ влажните рамене и прогизналите кепета, мокрещ премръзналите носове и процеждащ се през миришещия на прана вълна туид.
Когато станах да се прибирам, надникнах през обляния с вода прозорец на фоайето. На улицата, точно под лампата, минаваше човек на колело. Беше страшно пиян и описваше осморки по паважа, като в същото време повръщаше. Но не си правеше труда да спре на едно място, а продължаваше да върти педалите тъпо, замаяно, докато бълваше. Наблюдавах го, докато се скри в мрака и дъжда. После намерих опипом пътя към стаята си, за да легна и умра.