7.
На Графтън Стрийт, между кръчмата „Четири провинции“ и киното, се намираше магазин за ловно облекло и принадлежности, по-добър от който, поне по думите на Джон, не можеше да се намери в цял Дъблин, ако не и в цяла Ирландия, че дори и на половината Бонд Стрийт в Лондон.
Наричаше се „Тайсънс“ и да произнесеш името му, означаваше да си представиш витрините със спортни сака и щамповани шалчета, с бледожълтите копринени ризи, кадифени ловни кепета, бричове и лъскави ботуши. Ако постоеше достатъчно дълго, човек можеше да чуе как конете дъвчат юзди и пръхтят, да ги види как потръпват, за да прогонят нахалните мухи, да долови възбудения лай на гончетата, тичащи весело в кръг (кучетата винаги са весели, оттук и усмивките им, освен ако не са нещастни, защото стопанинът им ги е погледнал накриво). Но думата ми беше, че ако постоите достатъчно дълго в очакване някой да ви подаде юздите, то стопанинът, виждайки ви да висите отвън като хипнотизиран, можеше да излезе и любезно да ви покани вътре, сред миризмата на кожа, на вълна и вакса за обувки, където да ви надене ново непромокаемо палто, да килне на главата ви шапка от туид за хиляда дъждовни дни в месеца и да огледа изящния ви крак, чудейки се как, по дяволите, да го напъха в някой ботуш, докато край вас други англо-ирландски джентълмени биват омайвани по сходен начин с изкусителен шепот. И ето че, докато се усетите, са минали трийсет секунди и навън вече е заваляло, затова вие пооставате и си купувате повече неща, отколкото са ви необходими.
Но за какво говорех? А, да. Самият аз стоях пред витрината на „Тайсънс“ три вечери подред.
Гледайки восъчния манекен, висок, наперен и арогантен в цялото си килкокско ловно величие, се чудех колко ли време трябва да мине, преди и аз да се облека по подобен начин.
— Как изглеждам, Джон? — извиках три дни по-късно.
Завъртях се на парадната стълба на „Кортаун Хаус“, пръскайки аромат на вълна, лъснати ботуши и коприна.
Джон изгледа втрещено бричовете ми и шапката от туид и каза:
— Да ме вземат мътните дано!
8.
— Знаеш ли нещо за хипнозата, хлапе?
— Малко — отвърнах.
— Хипнотизирали ли са те някога?
— Веднъж.
Седяхме край огнището след полунощ, с бутилка скоч помежду ни, вече наполовина празна. Мразех скоч, но Джон го обожаваше, тъй че пиех и аз.
— Но не си попадал в ръцете на истински професионалист — рече лениво той, отпивайки от чашата си.
— Явно имаш предвид себе си.
— Именно — кимна събеседникът ми. — Аз съм най-добрият. Искаш ли да пробваш?
— Онзи път, за който ти казах, ми правиха пломба, а зъболекарят ми вместо упойка прилага…
— Пет пари не давам за твоите зъби, Хърбърт. — Името Хърбърт идваше от писателя Хърбърт Уелс, автор на „Невидимият“, „Машината на времето“ и „Война на световете“. — Тук не говорим за нещата, които се завират между тях, а за онези, които се случват в главата ти. Хайде, гълтай уискито и дай лапи насам.
Допих чашата си и му протегнах ръцете си.
Джон ги сграбчи.
— Добре, Хърбърт, сега искам да затвориш очи и да се отпуснеш. Пълно отпускане, полека, полека, така, плавно, бавно и полека, бавно и полека. — Той мърмореше приспивно, очите ми се притвориха и главата ми се олюля. Думите му продължаваха да се носят, а аз продължавах да слушам, клюмайки леко, вдишвайки изпаренията от отлежалия скоч, които той издишваше в лицето ми. Усетих как костите ми се разхлабват в плътта, а плътта се отпуска под кожата, чувството беше леко, приятно и сънно и накрая Джон каза:
— В транс ли си вече, хлапе?
— В дълбок транс, Джон — прошепнах аз.
— Браво на теб. Чудесно. А сега чуй ме, Хърбърт, докато си така отпуснат, има ли някое послание към теб самия, което да искаш да споделиш? Например да си дадеш инструкции за самоусъвършенстване, за по-добро поведение от утре? Излей си душата. Кажи ми, а аз после ще ти го предам. Но полека, не бързай. Е?
Аз помислих. Главата ми се поклащаше. Клепачите ми тегнеха.
— Само едно нещо — рекох накрая.
— И какво е то, хлапе?
— Кажи ми…
— Да?
— Инструктирай ме…
— За кое?
— Как да напиша най-великия, най-чудесния, най-невероятния сценарий на света.