— Господин Хърли — не се сдържах да го попитам, — защо дойдохте в Ирландия?
— Името ми е Том. И… защото Джон ми нареди да дойда! Когато Джон нарежда, аз изпълнявам — засмя се той.
— Много ясно! — потвърди Джон.
— Том, не забравяй, че ти пръв му се обади — сръчка го Лиза.
— Вярно, така беше — отвърна невъзмутимо Том. — Реших, че е минало доста време, откак не сме се виждали. Щом се изтърколят няколко години, вдигам телефона и се обаждам на кучия син, а той ми казва: Том, ела! Отпускаме му края за седмица и после аз пак си тръгвам по пътя за година-две. Така сме ние двамата изкарваме си страхотно заедно, но не роним сълзи, когато сме разделени! Колкото до тая ловджийска сватба…
— Не гледай мен — рекох. — Аз съм напълно невеж по въпроса.
— Лиза май не се въодушеви твърде от идеята — призна Том.
— Да не съм чул подобно нещо! — викна Джон и се извъртя, за да я изпепели с поглед.
— Глупости — побърза да се намеси Лиза. — Дори съм си донесла ловния тоалет от Западна Вирджиния. В куфара е. Напълно съм щастлива! Ловджийска сватба — какво по-хубаво?
— Именно — каза Джон. — Впрочем има и ловджийско погребение.
— Виж, на Джон това би му допаднало! — обърна се Том към мен, сякаш приятелят му изобщо не седеше зад волана, управлявайки през безкрайната зеленина. — Щеше да дойде на опелото, да се напие и да бърше сълзи, докато разказва какви чудни хора сме били. Забелязвал ли си някога, че нещата се случват само за негово удобство? Хората се раждат заради него, живеят заради него и умират, за да може той да сложи монети върху клепачите им и да ридае над тях. Съществува ли изобщо нещо, което да не е удобно или забавно за Джон? Всъщност сещам се за едно — добави той след кратка пауза.
Джон се направи, че не чува.
— Какво е то? — попитах.
— Да остава сам. — Том внезапно стана сериозен. — Това хич не му понася. Запомни, че при никакви обстоятелства, каквото и да се случва, не бива да бъде оставян сам. Знаеш ли какво ми каза веднъж? — Ясните му сини очи срещнаха моите. — Каза ми, Том, най-самотното време на деня е от приключването на работа до началото на вечерята. Този единствен час е толкова безутешен, колкото най-мрачната доба на най-дългата нощ. Тогава човек има нужда от приятели.
— Казал съм ти подобно нещо? — направи се на изумен Джон.
Том кимна.
— Миналата година получих от теб писмо. Вероятно го беше писал към пет следобед. Звучеше самотен. Затова ти се обаждам от време на време, затова съм тук и сега. Ревнуваш ли, Лиза?
— Мисля, че да — отвърна Лиза. Том я изгледа продължително. — Не, всъщност изобщо не ревнувам.
— Добро момиче — потупа я по крака той. После се обърна към Джон. — Защо не настъпиш малко тая таратайка?
— Дадено.