— Каша ли? — викаше Джон. — Каква каша, за бога, та това ще е най-великото събитие в ирландската история. Другите въстания пасти да ядат! Цветята пристигнаха ли вече?
— Да, проклетите цветя са тук!
— Тортата поръчана ли е?
— Знаеш, че е поръчана!
— А шампанското?
— Да, ако изобщо може да се нарече така.
— Виж, обадете се в кръчмата на Хийбър. Кажете му да донесе от най-доброто. Аз ще го платя. Време е вече и Том да пообере паяжините от портфейла си, но какво пък толкова! Обадете се на Хийбър.
— Извънземният от Марс вече го направи.
— Той там ли е? Дай ми го!
Рики метна телефона към мен. Аз се постреснах, но го улових.
— Джон, току-що свърших сцената с огньовете на свети Елмо и…
— Зарежи това, хлапе. Аз си паднах…
— По коя? — попитах автоматично.
— Не, не по жена, за бога. По-лошо. Паднах си на кръста от кон.
— От кон?
— Шшт! Да не чуе Рики, че ще отмени лова! Добре съм, само някакви разтегнати връзки. Бил съм пет минути в безсъзнание и сега ходя като патрав. Малко се поизхвърлих. Но ще се прибера още тази вечер, с последния полет от Лондон. Просто си яздех оня ден по изгрев на хиподрума Лоншам…
— Мислех, че си там, за да подбираш актьори.
— Разбира се! Но някакъв идиот взе, че наду клаксона и конят ми се подплаши. Метна ме на километър във въздуха. Но вече съм във форма. Само с лека склонност от време на време да падам без предупреждение и да се гърча на пода в агония. Да не се уплашиш, ако се случи.
— Уплашен съм и още как, Джон. Ако ти умреш, и аз умирам!
— Каква ведра мисъл. Знаех, че си непоправим оптимист. Хайде, само ми кажи, че няма да се тръшна и заизвивам като настъпен червей насред венчавката.
— Като нищо ще го направиш, само и само да привлечеш внимание.
— Имаш право! Добре, като се мръкне, хвани едно такси и ела да ме посрещнеш на летището. Ще ми разкажеш сцената с огньовете на свети Елмо по пътя. Нещо против да остана в стаята ти в „Роял Хайбърниан“ за през нощта? До утре сигурно ще мога да се движа без патерици.
— За бога, Джон, с патерици ли си?
— Стига си викал! Рики край теб ли е?
— Не, отиде да отвори вратата. Чакай малко…
Рики се появи откъм антрето, гледайки листче хартия в ръката си. Лицето й бе като прясно навалял сняг, а от очите й се стичаха сълзи. Доближи се до мен и ми протегна листчето.
— Плаче ли някой, или така ми се струва? — попита гласът в слушалката.
— Не ти се струва, Джон.
Прочетох надрасканата набързо бележка.
— Алма Кимбал О’Рурк паднала днес под коня си. Загинала на място. Животното било застреляно.
— Майко мила — възкликна Джон в Париж, на осемстотин километра разстояние.
— Тя не беше ли жената на шефа на ловната дружинка? — попитах.
— Да, същата — промълви тихо той.
Довърших четенето на бележката:
— Погребението е вдругиден. Всички ловци ще присъстват.
— Сега я втасахме — тонът му стана още по-тих.
— Което означава…? — попитах аз.
— Че ловджийската сватба трябва да бъде отменена — обади се Рики.
— Не, не — каза бързо Джон, който я беше чул. — Само отложена.
Майк ме откара до Дъблин да открия Том, който бе отседнал в хотел „Ръсел“. С Лиза се бяха скарали и за това. Той искаше да остане в дома на Хюстънови заедно с нея. Но тя изтъкна, че както католиците, така и протестантите ги държат под око и затова ще е по-добре да са разделени до сватбата. Освен това за борсовите му операции също бе по-удобно да се контролират от хотелската стая в Дъблин. Това реши нещата и той отстъпи.
Намерих го във фоайето на хотела да запечатва някакви писма.
Подадох му бележката, без да казвам нищо.
Настъпи дълга пауза, после видях как ципестите вътрешни клепачи на Том, клепачите на неговите орлови, гущерови или котешки очи, се спускат помежду ни. Не го направиха с грохот, като големите киевски порти, но действието бе също толкова окончателно и безвъзвратно. Звукът от затварянето им, докато той продължаваше да ме гледа втренчено, бе ужасяващ сред тишината. Аз останах отвън, в своя свят, ако такъв изобщо съществуваше, а Том се отдели в неговия.
— Тя е мъртва, разбираш ли? — казах, но без полза. Той бе изключил батериите, които поддържаха връзката му с чуваемия свят, с всяка честота, която носеше думи и фрази. — Мъртва е — повторих отново.