Том се обърна и закрачи по стълбите към асансьора.
Обърнах се към Майк.
— А какво ще правим със свещеника, унитариста? Най-добре да идем да му кажем.
Чух вратата на асансьора да се отваря зад гърба ми. Том бе сложил ръка на дръжката, но все още не се качваше. Забързах към него.
— Да, Том?
— Просто ми мина през ума — каза той, — че някой трябва да отмени поръчката за сватбената торта.
— Твърде късно е, докараха я тъкмо като тръгвах от Кортаун.
— Е, какво да се прави.
Вратата на асансьора се затвори.
Том се възнесе.
Самолетът от Лондон пристигна със закъснение. Докато кацне, аз вече бях направил три посещения до тоалетната, което иде да покаже колко чаши бира бях обърнал, чакайки.
Джон ми помаха с патериците си от стълбичката и едва не се изтърколи надолу в нетърпението си да стигне по-бързо до мен. Понечих да му помогна, но той замахна да ме цапардоса с тях, придвижвайки се бързешком на гигантски скокове, като някой, роден и отгледан като състезател на патерици. При всеки шампионски скок надаваше вопъл, отчасти от болка, отчасти от въодушевление:
— Това е то, животът винаги те учи на нещо ново. Искам да кажа, ако малко се разсееш, господ те подритва отзад. Никога не съм падал така. Беше като в забавен каданс, все едно прехвърляш водопад или се спускаш по бързей насън — знаеш как е, всеки кадър спира за миг, тъй че можеш да го разгледаш. В един момент задникът ти е във въздуха, в следващия — гръбнакът, прешлен по прешлен, после плешките, вратът, темето, а долу под теб е конят; можеш да видиш и него, сякаш всичко е заснето на филм с трийсет кадъра в секунда, но с перфектна яснота и известно забавяне, така че ти и конят сякаш танцувате валс във въздуха. И цялата сцена трае към половин час, но разделен на секунди. Действието се ускорява едва когато удариш земята. Господи, тогава можеш да чуеш как цялата ти арматура пращи — костите и сухожилията, искам да кажа. Разхождал ли си се някога из зимна гора? Клоните на дърветата са толкова отрупани със сняг, че чак ще се прекършат! Самите стволове се напрягат и стенат. Помислих, че скелетът ми ще се натроши и ще се посипе на парчета вътре в кожата. Бам! Следващото, което осъзнах, бе, че ме карат към моргата. Не натам, викам им, обръщайте колата! Оказа се, че било линейка, а аз я взех за катафалка. Но хайде, размърдай се малко, аз тичам по-бързо от теб. Надявам се да не се пльосна ей сега в някоя конвулсия, че тогава ще се видиш в чудо. Мятам се като шаран на сухо, бръщолевя на различни езици, а пред очите ми играят звезди от болка. Страхотия! Къде е Том?
Той се оказа в барчето на хотел „Роял Хайбърниан“. Джон настоя да обикаля, подрипвайки с патериците си, докато не открием американеца от ирландско потекло.
— А, ето къде си бил! — каза, като го намерихме.
Том се обърна и ни изгледа с ясния си, син като мразовито зимно утро взор.
— Майчице — зяпна Джон. — Гледаш като обезумял. Случило ли се е нещо, Том?
— Тя е яздила в дамско седло — отвърна другият с равен глас. — Кой я е бил по главата да язди в дамско седло?
— Чакай, чакай, за кого говориш? — попита Джон с типичния си мазен и ласкав, но фалшив глас. — Коя е тази тя?
Към обяд на следващия ден Майк и аз откарахме Джон до Килкок. Той бе упражнявал някои ефектни скокове с патериците и сега преливаше в маймунска гордост от ловкостта си. Когато стигнахме Кортаун, изскокна пръв от колата и се завтече към парадното стълбище, по което тъкмо слизаше Рики.
— Божичко! — възкликна тя. — Къде беше? Внимавай! Какво ти се е случило?
Тъкмо в този момент той изпусна патериците и падна, гърчейки се, на алеята, при което Рики, естествено, начаса си глътна езика.
С дружни усилия го повлякохме и някак успяхме да го вкараме в къщата. Съпругата му отвори трепереща уста да попита нещо, но Джон я спря с властен жест на голямата си ръка и със затворени очи изхриптя:
— Само брендито ще премахне болката!
Тя се приведе над него с чаша бренди, а той надзърна през рамото й, към касите с шампанско в коридора.
— Тая помия още ли е тук? — попита. — Къде е „Дом Периньон“-ът?
— А къде е Том? — парира го Рики.
Сватбата се отложи с повече от седмица, в знак на уважение към починалата, която, както се оказа, не бе яздила в дамско седло, но бе имала нещастието да се окаже твърде крехък предмет, затиснат от твърде голяма тежест.