— Надявам се да не съм ви обидил! — отвърнах след кратко колебание аз.
— Напротив, беше удоволствие да обменим мисли! Колкото до онази книга, която ще пишеш… нещо порнографско ли е?
— Не, не, няма да изучавам сексуалните навици на ирландците.
— Жалко. Те имат отчаяна нужда от това. Е, успех, момче, Дъблин е право пред теб!
— Довиждане… и благодаря!
— Чуйте го само — рече възрастният мъж, извъртайки очи към небето. — Взел да ми благодари!
Аз се затичах, за да изчезна в мълниите, в гръмотевиците, в мрака. Някъде, сред обедния здрач, фалшиво свиреше арфа.
2.
Слязох от влакчето, което ме взе от ферибота, взех такси, преминах по дъждовните улици и накрая стигнах в хотел „Роял Хайбърниан“. Оттам телефонирах на Килкок, за да видя как мога да се срещна със „Самия Дявол“. Така го описа служителят на рецепцията, докато предаваше куфарите ми на пиколото. Прислужникът ме качи с тресящия се асансьор до стаята ми и остави багажа ми вътре на пода, където, както измърмори под носа си, не вярвал да се задържи дълго. Сетне се отдръпна от мен, сякаш бе надзърнал в огледало, без да види в него отражение.
— Господине — каза, — вие да не сте някой известен писател?
— Нещо подобно.
— Е — почеса се по главата той, — аз поразпитах из бара и фоайето, а също и в кухнята, но никой не е и чувал за вас.
На прага се обърна и ме изгледа.
— Но не бойте се. Тайната ви е в безопасност с мен.
Вратата тихо се затвори.
Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.
— Кой маршрут ще желаете? — попита шофьорът. — Дългата или кратката обиколка?
— Кратката.
— Тя е скъпа — прекъсна ме той. — Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?
— Дългата обиколка тогава.
— Тъй да бъде! — Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.
Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.
— Хайде, хайде — пъхна го наново в ръцете ми той. — Качвайте се, вече почти стигнахме.
— От доста години не съм…
— Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне. Скачайте.
Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.
— Не изглеждате много разстроен…
— Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.
— Благодаря — извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.
3.
Десет минути по-късно, почти превалил поредния хълм, спрях и се ослушах.
Някой подсвиркваше и пееше „Моли Малоун“. Насреща ми се задаваше възрастен мъж, криволичейки страховито на велосипед, не по-добър от моя. Щом стигна билото на хълма, той падна и остави колелото да лежи в краката му.
— Ей, за нищо не ставаш вече! — извика, ритайки гумите. — Стой си там, бракма такава!
После, без да ми обръща внимание, извади от джоба си бутилка. Доизпразни я философски и я задържа над езика си, докато падне и последната капка.
— Наред ли е всичко? — осмелих се най-сетне да се обадя. — Май и двамата имаме затруднения.
Старецът примигна.
— Американски глас ли чувам?