— Живеете ли в грях?
Настъпи бездиханен момент. Видях как мускулите под червеното ловно сако на Том се напрягат от два противоположни порива — да го удари и да се помоли.
Понеже го гледах в профил, видях също и как кристалният похлупак се спусна над едното от горящите му очи, изолирайки бедния свещенослужител.
Езикът на Лиза пообиколи горната й устна в търсене на отговор и след като не го намери, се плъзна в изходна позиция.
— Бихте ли повторили? — Очите на Том бяха две искрящи лещи. Ако действието се развиваше отвън на слънце, преподобният отдавна щеше да се е превърнал в купчинка пепел.
— Грях — рече отново той. — Живеете ли в грях?
Тишина.
— Всъщност — каза Том накрая — да, живеем.
Лиза го сръчка с лакът, вторачена в пода. Разнесоха се приглушени прокашлялия.
— А — каза отчето. — Е, добре тогава.
Онова, което последва, бе по-скоро проповед, отколкото церемония, и по-скоро лекция, отколкото проповед. Темата бе грехът, а контекстът — брачната двойка. Без да споменава конкретни атрибути от облеклото, той успя да създаде у всички присъстващи остро усещане за впито бельо и стягащи вратовръзки. Като ту се отклоняваше от темата, ту я напипваше отново, изброи различни примери за грях, спомена за грехове на любовници и бъдещи съпрузи, за грехове на мамени и мамещи съпруги. Някъде в течение на първия час изгуби нишката окончателно. Долавяйки го с периферното си зрение и в напрегнатия взор на Том, господин Хикс се поколеба и вече се канеше да се върне обратно към чистия грях, ако грехът изобщо можеше да бъде чист, когато Джон прекрати агонията.
Той остави едната от патериците си да падне. Разнесе се чудесен трясък и ехтящо трополене.
— Том и Лиза, вземате ли се един друг за съпруг и съпруга! — провикна се свещеникът.
Това беше краят! Никой не чу изстрели, нито видя рани и кръв. Три дузини гърла въздъхнаха едновременно. Преподобният захлопна кориците на своята пълна предимно с празни страници унитаристка библия, а зяпачите от селото и кръчмата отскочиха от прозорците като ударени от гръм, за да избягнат прякото попадение от хвърлящите мълнии очи на Том, до когото Лиза, все още гледаща в земята, бавно възвръщаше кръвообращението в пламналите си бузи. Отчето се завтече за шампанско. По някакво чудо, което никога не ще намери своето обяснение в Ирландия, кашоните с евтините бутилки отново се бяха озовали отгоре.
— Не от това! — сгърчи лице преподобният, преглъщайки. — От другото, за бога! — и тикна чашата си обратно.
Едва когато оплакна уста и гърло с истинската стока, духът му се възвърна, а в очите му заиграха искрици.
— Добра работа, човече! — викна той на Том. — Да пием по този повод!
Надигна се гора от ръце с празни чаши.
— Дами, господа, моля ви! — намеси се Джон, напомняйки им добрите маниери. — Към шампанското има и торта!
— Джон, не! — промълви сепнато Рики, но вече бе твърде късно. Всички обърнаха гладен взор към сватбения сладкиш, търпеливо чакал своя миг, събирайки прахта вече осем дни.
Джон размаха ножа с кръвожадна палаческа усмивка. Лиза го пое така, сякаш току-що го бе извадила от гърдите си и се канеше отново да го вкара там. Но вместо това се обърна и се приведе над самотната, очакваща торта. Аз се приближих, наблюдавайки как над глазурата се издига облак прашинки, вдигнат от дъха й.
Тя заби острието.
Тортата отвърна с безмълвна съпротива.
Не поддаде, не се разряза, показа само лека склонност да се пука и троши.
Лиза замахна отново и във въздуха полетяха трохи. Тя кихна и нанесе пореден удар. В крайна сметка успя да я нащърби на четири места. И тогава започна касапницата. С яростно, почервеняло лице, сграбчила ножа в две ръце, тя се впусна в опустошителна атака. Разхвърчаха се още прах и късчета глазура.
— Да му се не види, тази торта прясна ли е? — попита някой.
— Кой се обади? — извърна се Том.
— Не бях аз — увериха го няколко гласа.
— Дай ми това! — дръпна той ножа от ръцете на Лиза. — Ето как се прави!
Този път полетяха шрапнели. Тортата се пропука под ударите му и скоропостижно бе разсипана по чиниите сред ужасяващо дрънчене.
Щом ги получиха, мъжете в червени сака и жените в прилепнали черни жакети се вторачиха в съдържанието им — изпотрошени зъби от някога прекрасна усмивка, съсипана от старостта.
Някои дори ги подушиха, но никакъв дъх или аромат не се вдигаше от разтрошения блат и насечената бяла глазура. Животът отдавна ги бе напуснал.