Джон стигна пръв до мястото и се приведе над нея. Не я докосна, нито й протегна ръка да се изправи. Не огледа ръцете, краката или тялото й, само се надвеси отгоре й и кресна:
— Кучка такава, качвай се обратно на коня!
Всички замръзнахме на място.
Той стоеше между нея и нас, тъй че не можехме да се доближим или да я докоснем.
Без чужда помощ, тръсвайки глава, тя стъпи на крака.
— Дяволите да те вземат, марш веднага в седлото! — извика Хюстън.
Тя се опита да се покатери, но й се виеше свят, затова той я натика в него. Тя се огледа по посока на зелената трева, оградата, съпруга си и накрая надолу към коня и мен.
Усетих, че устните ми се движат, оформяйки безгласно две думи:
Весела Коледа.
Весела Коледа, отвърна ми тихомълком и тя.
Весела Коледа.
11.
Вече бях прочел целия „Моби Дик“ три пъти. Това прави три пъти по осемстотин и нещо страници. Някои части бях прочел по десет пъти. Някои сцени дори по двайсет. И през цялото време изхвърлях баласта, освобождавах се от маста, за да изследвам на рентген костите и мозъка в тях.
Бях и си оставах преследвач на Кита — мъничък Ахав без начален капитал. Чувствах, че колкото и бързо да плавам, Белотата винаги изпреварва жалката лодка и немощните ми весла — една пишеща машина и купчина празни листа, чакащи да бъдат покрити с кръв.
И той, и аз вкарвахме кръвта си в начинанието, но тя не беше достатъчна. Нужни бяха кръвта и сълзите на Мелвил. Той бе Хамлет, оживял на крепостната стена, и Лир насред полето. Понякога съвсем ясно чувахме виковете му. През останалото време гласът му тънеше в солени приливи, които с идването и отдръпването си ни изкарваха от равновесие. Имаше дни, когато дори моят Водач, при цялото си умение да извайва актьори в образи и да придава на сенките им узнаваеми форми, не можеше да ми помогне, нито аз на него.
С други думи, имаше дни, когато се гледахме един друг, после свивахме рамене и започвахме да се смеем. Уж бяхме захапали дребна рибка, а тя се бе оказала Левиатан, с целия си библейски размер и неистова ярост. Смехът бе единственото спасение от затъпяването, което можеше да прерасне и в глупост, ако доверяхме на хартията някои от идеите, излитащи от устните ни, вместо да ги удавим в уиски.
Един ден, насред мелвилското ни неведение, аз внезапно скочих на крака и извиках:
— Тръгвам!
— Къде? — попита чудовището от режисьорската гилдия.
— В кръчмата на Хийбър.
— Какво ще правиш там?
— Ще натъпча Кита в една голяма халба и ще го удавя.
— Може ли да дойда и аз? — рече чудовището.
12.
— А още по-отдавна — каза Фин по средата на поредния си монолог зад бара — станало ужасно събитие, за което е по-добре да ти разказват, отколкото да го видиш с очите си.
— Коя година е било това? — попита моят режисьор.
— Около Великденското въстание1. Тогава онези грамадни къщи, недалеч оттук, изгорели до основи. Виждали ли сте останките им?
— Да — каза Джон.
— Патриотите сторили това, докато още били апаши — продължи Фин. — И баща ми бил сред тях.
— И моят също — вметна Дуун.
— И моят, и моят — заобаждаха се всички.
— Печални времена.
— Не съвсем, слава богу. Защото все пак се случвало господ да си направи и по някой майтап. А в този конкретно участвали моят баща и бащата на лорд Килготен. Да ви разправя ли всичко от начало до край?
— Давай — подканих го аз.
— Така значи — поде Фин. — Посред вълненията, в студените снегове на късната зима, която връхлетяла ненадейно по Великден, на моя баща и на бащите на всички тези малоумници, които виждате да крепят бара наоколо, им хрумнала идеята, която породила, дала началната искра, тъй да се каже, на плана, който…
— Какъв бил планът, Фин, какъв бил планът — прекъснаха го нетърпеливо присъстващите, макар да бяха чували историята и преди.
— Планът бил следният… — прошепна Фин, навеждайки се напред над тезгяха, за да ни разкрие зимната си тайна.
Вече около половин час мъжете се спотайвали край къщата на пазача, предавайки си бутилката, докато накрая, към шест часа, пазачът не се оттеглил да почива. Тогава се прокраднали по пътеката и доближили имението, от всички прозорци на което струяла топла светлина.