— Това е мястото — казал Риордан.
— Какво по дяволите значи „това е мястото“? — сопнал се Кейси, а после по-тихо добавил: — Всички го знаем още от деца.
— Така е — намесил се Кели, — но сега, когато Въстанието е навред край нас, видът му е някак по-различен. Прилича на играчка, оставена в снега.
И наистина, за четиринайсетимата домът приличал на грамадна кукленска къщичка, издигаща се под тихо ронещите се пролетни снежинки.
— Носиш ли кибрита? — попитал Кели.
— Дали нося… за какъв ме вземаш?
— Просто питам, нищо повече.
Кейси затърсил из дрехите си. Когато хастарите на всичките му джобове увиснали навън, тихо изругал и казал:
— Не го нося.
— Какво пък толкова — казал Нолан. — Вътре със сигурност има кибрит. Ще вземем назаем. Хайде.
Тъкмо тръгнали, когато Тимълти се подхлъзнал и паднал.
— За бога, Тимълти — скастрил го Нолан. — Къде ти е чувството за романтика? В разгара на голямото Великденско въстание сме, всичко трябва да се върши както трябва. Нали след години ще искаме да влезем в кръчмата и да разкажем историята за Страховития пожар в имението. В една такава бунтовна картина хич не се вписва гледката на това как ти се изтърсваш по задник в снега.
Тимълти станал, отърсил дъното на панталоните си и кимнал:
— Вече ще се съобразявам.
— Шпгг! Стигнахме! — просъскал Риордан.
— За бога, ще престанеш ли да ръсиш неща като „това е мястото“ и „стигнахме“ — казал Кейси. — Всички виждаме проклетата къща. Какво ще правим оттук нататък?
— Да я унищожим? — предложил неуверено Мърфи.
— Ама и ти си толкова тъп, че чак ми се гади — отвърнал Кейси. — Разбира се, че ще я унищожим, но първо трябват планове и чертежи.
— Като говорихме в бара на Хики, всичко изглеждаше просто — изпротестирал Мърфи. — Просто идваме и разкатаваме имението. Откак вече не мога да надвивам на жена си, все имам нуждата да разкатая нещо.
— Според мен трябва да почукаме на вратата — казал Тимълти, опъвайки от бутилката — и да поискаме разрешение.
— Разрешение! — викнал Мърфи. — Добре че не са сложили теб да управляваш ада, инак грешните души никога нямаше да се опържат като хората! Ей сега ще…
Но в този момент входната врата се отворила, прекъсвайки думите му.
Един мъж надзърнал навън в нощта.
— Господа, господа — изрекъл приятен и културен глас, — не бихте ли могли да говорите по-тихо. Господарката си почива преди вечерното ни пътуване до Дъблин и…
Мъжете, озарени от струящата през рамката топла светлина, примигнали и се стъписали, смъквайки шапки.
— Вие ли сте, лорд Килготен?
— Да, аз съм — отвърнал мъжът на прага.
— Разбира се, ще говорим по-тихо — рекъл Тимълти, разливайки се от любезност.
— Молим за извинение, ваша светлост — допълнил Кейси.
— Много мило от ваша страна — казал негова светлост и вратата полека се затворила.
Мъжете останали със зяпнали усти.
— Молим за извинение, ваша светлост, ще говорим по-тихо, ваша светлост — плеснал се по челото Кейси. — Какви ги бръщолевим? Защо някой не улови вратата, докато беше още отворена?
— Защото ни хвана неподготвени, ето защо. Проклетите потисници винаги така правят. В крайна сметка, ние не правехме нищо нередно, нали?
— Е, говорехме малко по-високо — признал Тимълти.
— По дяволите говоренето — казал Кейси. — Лордът ни беше в ръчичките и го изпуснахме!
— Тихо, да не ни чуе — предупредил Тимълти.
Кейси снишил глас.
— Хайде да се прокраднем до вратата…
— Това ми се струва излишно — казал Нолан. — Той вече знае, че сме тук.
— Да се прокраднем до вратата — повторил Кейси, скърцайки със зъби — и да я разбием.
Вратата се отворила отново.
Лордът, като тъмен силует, се взрял в тях и после тихият, търпелив, изтънял старчески глас попита:
— Впрочем, какво правите там отвън?
— Ами, вижте сега, ваша светлост… — започнал Кейси и замлъкнал, пребледнял.
— Дошли сме — изломотил Мърфи, — дошли сме… за да изгорим това място!
Негова светлост постоял за момент, гледайки ту мъжете, ту снега, с ръка върху бравата. Затворил очи, овладял с безмълвна борба тика в клепачите си и после казал:
— Хм. В такъв случай, по-добре заповядайте вътре.