Выбрать главу

— Раменно — вметнал негова светлост.

— Знам, знам! — извикал Кейси, като стиснал очи и прокарал длани по бузите, челюстта и устата си, после стиснал юмруци и се озърнал отчаяно. — Но палежите не се отлагат, това не са чаени партита, по дяволите! Те се правят!

— Особено ако не си забравил да вземеш кибрит — рекъл под мустак Риордан.

Кейси се извърнал и за момент изглеждало, че ще го фрасне, но силата на фактите спряла устрема му.

— На всичкото отгоре — казал Нолан — господарката горе е чудесна дама и заслужава една последна вечер на отдих и развлечения.

— Много любезно от ваша страна. — Негова светлост напълнил чашата му.

— Хайде да гласуваме — предложил Нолан.

— По дяволите — изръмжал Кейси. — Като гледам, изходът е ясен още отсега. Добре, утре вечер тогава, щом сте се запънали толкова.

— Бог да ви поживи — казал домакинът. — Може първо да се отбиете в кухнята, там ще ви очакват студени мезета. Подкрепете се, подпалвачеството не е лека работа. Да се уговорим за утре в осем? Дотогава ще съм настанил лейди Килготен на хотел в Дъблин. На първо време не ми се ще да узнава, че домът й вече не съществува.

— Вие сте истински християнин — измърморил с възхищение Риордан.

— Е, да не умуваме повече. — Старецът станал от стола си. — За мен това вече е минало, а аз никога не мисля за миналото. Оттук, господа.

И като свят незрящ пастир, той тръгнал към антрето, а останалите го последвали като кротко стадо, леко подбутвайки се един друг.

Но вече почти стигнал до изхода, нещо привлякло крайчеца на помътнялото му око и той се спрял. Обърнал се и застанал умислено пред голям портрет на италиански благородник.

Колкото повече го гледал, толкова повече се усилвал тикът в клепачите му, а устните му беззвучно помръдвали.

— Какво има, ваша светлост? — не се сдържал накрая Нолан.

— Просто си мислех — отвърнал лордът. — Вие обичате Ирландия, нали?

За бога, викнали всички, естествено! Как можело изобщо да се пита!

— Аз също — продължил той. — А обичате ли и всичко, което се намира в нея, в тази земята — нейното наследство?

И това било единодушно потвърдено.

— В такъв случай — рекъл домакинът, — ето какви неща ме тревожат. Това тук е портрет от Ван Дайк. Много стар, много изящен, много значим и много скъп. Както се казва, господа, национално художествено съкровище.

— Така ли? — ахнали всички и се струпали да го разгледат.

— Майсторска изработка — казал Тимълти.

— Като жив е — допълнил Нолан.

— Забелязвате ли — обърнал внимание Риордан — как очите му ви следят, където и да мръднете?

След като му се възхитили подобаващо, те вече се канели да си вървят, когато негова светлост рекъл:

— Давате ли си сметка, че това съкровище, което всъщност не принадлежи на мен, нито на вас, а е безценно наследство на цялата нация, тази прекрасна картина утре вечер ще бъде изгубена завинаги?

Челюстите на мъжете увиснали. Никой не бил помислил за това.

— Боже опази — възкликнал Тимълти. — Не бива да допускаме това.

— Първо ще я изнесем от къщата — казал Риордан.

— Ей, чакайте! — викнал Кейси.

— Това е чудесно — продължил негова светлост, но къде ще я сложите? Навън, на открито, тя скоро ще бъде разкъсана от вятъра, прогизнала от дъжда, надупчена от градушката. Не, не, сигурно ще е най-добре да изгори бързо…

— Дума да не става! — рекъл Тимълти. — Ще я отнеса у дома, ако трябва.

— И когато великата борба приключи — казал домакинът, — ще я предадеш в ръцете на новото правителство, като рядък дар на Изкуството и Красотата, дошъл от тъмното минало?

— Ами… да, тъкмо това ще направя.

Но Кейси, оглеждайки грамадното платно, измърморил:

— Колко ли тежи тая пущина?

— Предполагам — рекъл слабосилно старецът — някъде към четирийсет-петдесет кила.

— Тогава, как по дяволите, ще я довлечем до къщата на Тимълти? — попитал Кейси.

— Двамата с Бранахан ще я носим на ръце — казал Тимълти. — Нолан, и ти ще помагаш, ако се наложи.

— Потомството ще ви бъде благодарно — похвалил ги лордът.

Тръгнали нататък по коридора и негова светлост спрял отново, пред две други картини.

— А тези голи тела…