— Раменно — вметнал негова светлост.
— Знам, знам! — извикал Кейси, като стиснал очи и прокарал длани по бузите, челюстта и устата си, после стиснал юмруци и се озърнал отчаяно. — Но палежите не се отлагат, това не са чаени партита, по дяволите! Те се правят!
— Особено ако не си забравил да вземеш кибрит — рекъл под мустак Риордан.
Кейси се извърнал и за момент изглеждало, че ще го фрасне, но силата на фактите спряла устрема му.
— На всичкото отгоре — казал Нолан — господарката горе е чудесна дама и заслужава една последна вечер на отдих и развлечения.
— Много любезно от ваша страна. — Негова светлост напълнил чашата му.
— Хайде да гласуваме — предложил Нолан.
— По дяволите — изръмжал Кейси. — Като гледам, изходът е ясен още отсега. Добре, утре вечер тогава, щом сте се запънали толкова.
— Бог да ви поживи — казал домакинът. — Може първо да се отбиете в кухнята, там ще ви очакват студени мезета. Подкрепете се, подпалвачеството не е лека работа. Да се уговорим за утре в осем? Дотогава ще съм настанил лейди Килготен на хотел в Дъблин. На първо време не ми се ще да узнава, че домът й вече не съществува.
— Вие сте истински християнин — измърморил с възхищение Риордан.
— Е, да не умуваме повече. — Старецът станал от стола си. — За мен това вече е минало, а аз никога не мисля за миналото. Оттук, господа.
И като свят незрящ пастир, той тръгнал към антрето, а останалите го последвали като кротко стадо, леко подбутвайки се един друг.
Но вече почти стигнал до изхода, нещо привлякло крайчеца на помътнялото му око и той се спрял. Обърнал се и застанал умислено пред голям портрет на италиански благородник.
Колкото повече го гледал, толкова повече се усилвал тикът в клепачите му, а устните му беззвучно помръдвали.
— Какво има, ваша светлост? — не се сдържал накрая Нолан.
— Просто си мислех — отвърнал лордът. — Вие обичате Ирландия, нали?
За бога, викнали всички, естествено! Как можело изобщо да се пита!
— Аз също — продължил той. — А обичате ли и всичко, което се намира в нея, в тази земята — нейното наследство?
И това било единодушно потвърдено.
— В такъв случай — рекъл домакинът, — ето какви неща ме тревожат. Това тук е портрет от Ван Дайк. Много стар, много изящен, много значим и много скъп. Както се казва, господа, национално художествено съкровище.
— Така ли? — ахнали всички и се струпали да го разгледат.
— Майсторска изработка — казал Тимълти.
— Като жив е — допълнил Нолан.
— Забелязвате ли — обърнал внимание Риордан — как очите му ви следят, където и да мръднете?
След като му се възхитили подобаващо, те вече се канели да си вървят, когато негова светлост рекъл:
— Давате ли си сметка, че това съкровище, което всъщност не принадлежи на мен, нито на вас, а е безценно наследство на цялата нация, тази прекрасна картина утре вечер ще бъде изгубена завинаги?
Челюстите на мъжете увиснали. Никой не бил помислил за това.
— Боже опази — възкликнал Тимълти. — Не бива да допускаме това.
— Първо ще я изнесем от къщата — казал Риордан.
— Ей, чакайте! — викнал Кейси.
— Това е чудесно — продължил негова светлост, но къде ще я сложите? Навън, на открито, тя скоро ще бъде разкъсана от вятъра, прогизнала от дъжда, надупчена от градушката. Не, не, сигурно ще е най-добре да изгори бързо…
— Дума да не става! — рекъл Тимълти. — Ще я отнеса у дома, ако трябва.
— И когато великата борба приключи — казал домакинът, — ще я предадеш в ръцете на новото правителство, като рядък дар на Изкуството и Красотата, дошъл от тъмното минало?
— Ами… да, тъкмо това ще направя.
Но Кейси, оглеждайки грамадното платно, измърморил:
— Колко ли тежи тая пущина?
— Предполагам — рекъл слабосилно старецът — някъде към четирийсет-петдесет кила.
— Тогава, как по дяволите, ще я довлечем до къщата на Тимълти? — попитал Кейси.
— Двамата с Бранахан ще я носим на ръце — казал Тимълти. — Нолан, и ти ще помагаш, ако се наложи.
— Потомството ще ви бъде благодарно — похвалил ги лордът.
Тръгнали нататък по коридора и негова светлост спрял отново, пред две други картини.
— А тези голи тела…