— Наистина са такива! — възкликнала дружината.
— … са от Реноар — довършил старецът.
— Това не беше ли онзи французин, ако ме извините за израза? — попитал Рууни.
Всички начаса се съгласили, че платната изглеждат френски.
Разменили се многобройни ръчкания с лакти в ребрата.
— Струват по няколко хиляди лири — отбелязал лордът.
— Не ме учудва — рекъл Нолан, сочейки с пръст, който бързо бил пернат от Кейси.
— Аз… — заекнал очилаткото Уатс, чиито рибешки очи вечно плували в сълзи зад дебелите лещи — бих искал да предоставя убежище на двете френски дами. Ще взема по едно художествено съкровище под всяка мишница и ще ги занеса у нас, за да бдя над тях.
— Приема се — рекъл негова светлост с благодарност.
По-надолу по коридора стигнали до огромен ландшафт с всякакви чудовищни звероподобни хора, които подскачали нагоре-надолу, тъпчели плодове и стискали напращели като дини жени. Всички се привели да прочетат месинговата табелка на рамката: „Залезът на боговете“.
— Залез, друг път — измърморил Рууни. — Повече ми прилича на началото на един чудесен следобед!
— Всъщност — намесил се възрастният благородник — както в темата, така и в заглавието е залегнала известна ирония. Обърнете внимание на свъсеното небе, на зловещите фигури, скрити сред облаците. Боговете не си дават сметка, увлечени в своята вакханалия, че над тях се спуска Страшният съд.
— Нещо не виждам в онези облаци нито църквата, нито някой от нейните превзети светци — обадил се очилаткото Уатс.
— В онези времена работата със Страшния съд е стояла по-иначе — казал Нолан. — Това всеки го знае.
— Аз и Туи ще отнесем демоните и боговете у дома — предложил Фланъри. — Нали така, Туи?
— Разбира се!
И така продължили да обикалят из коридорите, спирайки се тук и там като група туристи в музей, като всеки на свой ред предлагал да скъта край домашното си огнище в снежната нощ по някоя скица от Рембранд и Дега, или голямо маслено платно на холандски майстор, докато не стигнали до доста стряскащ портрет на мъж, окачен в една мрачна ниша.
— Тук пък съм изобразен аз — признал старецът. — Работа на съпругата ми. Можете да го оставите където си е.
— Искате да кажете — изумил се Нолан, — че ще го предадете на огнената стихия?
— Да погледнем сега следващата картина… — подканил ги домакинът.
Най-сетне обиколката приключила.
— Разбира се — казал лорд Килготен, — ако наистина искате да спасявате, в къщата има още дузина изключителни вази от династията Мин…
— Считайте, че са опазени — уверил го Нолан.
— Един персийски килим в преддверието…
— Ще го навием на руло и ще го отнесем в Дъблинския музей.
— И чудесен кристален полилей в трапезарията.
— Ще бъде на сигурно място, докато вълненията не приключат.
— Е, тогава — рекъл старецът, ръкувайки се с всекиго поред — защо не започнете още сега? Искам да кажа, работата по опазване на националните съкровища няма да е малко. Аз пък ще отида да подремна пет минути, преди да се облека за театъра.
И като им обърнал гръб, той се качил по стълбите, оставяйки ги да гледат подире му като изоставени деца.
— Кейси — нарушил тишината очилаткото Уатс, — случайно да ти минава през миниатюрния мозък, че ако не беше забравил кибрита, сега нямаше да ни чака толкова тежка нощ?
— Господи, къде ти е чувството за родолюбие? — викнал му Риордан.
— Млъквайте вече! — казал Кейси. — Хайде, Фланъри, хващай „Залеза на боговете“ от едната страна, а ти, Туи, от другата, където на девойката й правят хубави неща. Раз, два, вдигайте!
И докато се усетят, боговете се понесли във въздуха.
Към седем часа някои от картините вече били навън, подпрени една на друга в снега, очакващи да бъдат отнесени в различни направления. В седем и петнайсет колата с лорд и лейди Килготен подкарала по алеята, а Кейси бързо строил дружината пред купчината с платна, тъй че милата възрастна дама да не види какво се случва. Всички помахали към преминаващото возило, а тя немощно отвърнала на поздрава им.
От седем и половина до десет и останалите съкровища, единично и по двойки, напуснали дома си.
Когато били изнесени всички картини освен една, Кели постоял известно време в колебание пред злощастната творба на нейна светлост, но накрая, обзет от порив на върховна хуманност, свил рамене и също я отнесъл навън в мрака.