Выбрать главу

— Да. Ако мога да помогна с нещо…?

— Има помощ и помощ — показа ми празната бутилка той. — Докато въртях педалите по хълма, ми мина през ума, че с ей тоя приятел тук — кракът му подритна леко велосипеда — сме връстници. И двамата гоним седемдесетте.

— Поздравления.

— За какво? Че още дишам? Това е навик, не заслуга. Защо, ако смея да попитам, си ме зяпнал такъв?

Аз отстъпих назад.

— Ами просто се чудех… дали нямате роднина в митницата на пристанището?

— Че кой няма? — Пъшкайки, той се приведе за возилото си. — Добре, починахме малко, вече е време отново да потегляме. Със Сали — така съм кръстил проклетото колело — не знаем къде отиваме, просто всеки ден поемаме по нов път и гледаме докъде ще ни отведе.

— Майка ви знае ли къде сте? — направих опит да се пошегувам.

Старецът ме изгледа втрещено.

— Странно, че го казвате! Да, знае. Тя е на деветдесет и пет и по цял ден търка кушетката. Мамо, рекох й сутринта, излизам за цял ден, да не си пипнала уискито. Живеем двамата, така и не се ожених.

— Съжалявам.

— Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът им е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа.

— На седемдесет?

Той се дръпна и ме изгледа изпод вежди.

— Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена. Защо, съмняваш ли се?

— Ни най-малко. Изражението му се отпусна.

— Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?

Аз изведнъж се възпламених.

— На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.

— Мили боже — вметна старецът. — Ти си писател!

— Как отгатнахте?

Той изсумтя, махвайки с ръка.

— Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!

— Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.

Мъжът се приведе към мен.

— Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?

— Не, просто…

— Нищо, нищо — махна той. — Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните — всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците… Господи, как ще се отвратиш! И все пак…

— Все пак?

— Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим. Ето! Виждаш ли онова шествие от безработни, маршируващи по улицата в окъсани дрипи?

— Да!

— Това е Първият кръг на ада! Виждаш ли онези младежи, които въртят боси педалите на колела със спукани гуми и опадали спици?

— Да!

— Това е Вторият кръг на ада! — Мъжът замлъкна. — А ето там… Можеш ли да прочетеш? Третият кръг!

Прочетох табелата.

— „При Хийбър Фин“… Но това е кръчма.

— Той се престори на изненадан.

— Знаеш ли, май си прав. Е, ела и се запознай с моето… семейство!

— Семейство? Нали казахте, че не сте женен.

— Не съм. Но нека влезем!

И той похлопа силно на вратата. Озовахме се в заведението, обградени от блясъка на месинговите канелки и лицата на десетина разтревожени клиенти.

— Аз съм, момчета! — извика спътникът ми.

— Майк! Ама че ни стресна — рече един от тях.

— Помислихме, че става нещо! — подхвърли друг.