Връщайки се в полунощ със своите гости, стопаните на дома заварили единствено дълбоки бразди в снега там, където Фланъри и Туи се отдалечили със скъпата им вакханалия, мърморещият Кейси водил парада от творби на Ван Дайк, Рембранд, Буше и Пиранези, и най-сетне там, където минал щастливият очилатко Уатс, подрипвайки с голите дами на Реноар.
Вечерята приключила към два. Лейди Килготен си легнала, доволна, че всички картини наведнъж са изпратени за почистване.
В три сутринта негова светлост все още седял буден в библиотеката си, самотен сред празните стени, взирайки се в угасналото огнище, с омотан около тънкия врат шал и чаша бренди в леко потреперващата ръка.
Около три и петнайсет се разнесло леко проскърцване на паркет, помръднала сянка и не щеш ли, пред вратата на библиотеката се показал Кейси, с шапка в ръка.
— Шшт — сложил пръст на устните си той.
Лордът, който бил позадрямал, примигнал сепнато.
— О, боже. Нима е време вече да си ходим?
— Не, това е за утре вечер — уверил го Кейси. — А и всъщност не си тръгвате вие, те се връщат.
— Кои? Вашите приятели?
— Не, вашите. — И Кейси му махнал с ръка да го последва.
Старецът се надигнал и повлякъл нозе подире му през коридора, към парадния вход, откъдето се взрял в черния кладенец на нощта.
Там, като изпадналата армия на Наполеон, изтощена, нерешителна и деморализирана, се тълпяла едва различимата, но позната групичка мъже. Те били натоварени с картини — метнати на гръб, опрени върху краката им, държани в побелелите, треперещи ръце сред навяващия сняг. Ужасна тишина висяла над главите им. Изглеждали в безизходица, сякаш един враг ги бил зарязал, за да води други, по-славни битки, докато друг, още безименен, се прокрадвал тайнствен и неуловим по дирите им. Постоянно мятали погледи през рамо към хълмовете и града, сякаш самият Хаос щял всеки миг да насъска кучетата си оттам. И единствено те, сами във всепроникващата нощ, чували далечния, злокобен лай на отчаянието и бедите.
— Ти ли си там, Риордан? — викнал неспокойно Кейси.
— Че кой друг да е, по дяволите! — отвърнал глас от тъмното.
— Какво искат? — попитал старецът.
— Тя, работата, май опря по-скоро до това какво искате вие — обадил се друг глас.
— Виждате ли — рекъл трети, пристъпвайки към светлото, докато всички не видели, че е Ханахан, — като претеглихме всичко, ваша светлост, решихме, че сте такъв чудесен джентълмен, че…
— Няма да палим къщата ви! — извикал очилаткото Уатс.
— Млъкни и остави човека да говори! — срязали го неколцина гласа.
Ханахан кимнал.
— Всъщност това е. Няма да палим къщата ви.
— Но аз вече съм съвсем готов — възразил лордът. — Каквото остана, лесно може да се изнесе.
— Ако ме простите, ваша светлост, приемате нещата твърде повърхностно — казал Кели. — Това, което е лесно за вас, не е лесно за нас.
— Разбирам — рекъл благородникът, без да разбира нищо.
— Изглежда — обадил се Туи, — че през последните няколко часа всички сме се сблъскали с проблеми. Някои домашни, а други свързани с пренос и превоз, ако следите мисълта ми. Кой ще обясни първи? Кели? Не? Тогава Кейси? Риордан?
Никой не обелвал и дума.
Най-сетне, с въздишка, Фланъри пристъпил напред.
— Ето как стоят нещата…
— Да? — подканил го възрастният мъж.
— Значи — продължил Фланъри — вървим си аз и Туи през дърветата, като двама глупаци, и вече наполовина сме прекосили тресавището, мъкнейки „Залеза на боговете“, когато започваме да губим почва под краката.
— Силите са ви изневерили? — осведомил се любезно лордът.
— Не, ваша чест, просто взехме да потъваме в земята — пояснил Туи.
— Не думайте.
— И още как. Та като направите сметка, Фланъри, аз и демоничните богове трябва да сме тежали към триста кила, а почвата там е мочурлива и колкото по-навътре влизахме, толкова по-надълбоко затъвахме, докато в гърлото ми не взе да се надига сподавен вик и не се сетих за всички онези сцени, в които баскервилското куче или някое друго изчадие преследва героинята през блатата, а тя потъва към водния си гроб, проклинайки се, задето не е спазвала диета, но е твърде късно, издигат се мехурчета и се пукат на повърхността. Ей такива мисли препускаха в съзнанието ми, ваша светлост.
— И после? — попитал лордът, долавяйки, че се очаква да прояви интерес.