Следващото, което помня, е как съм отново на пътеката с двете розови миди под мишница и ето ме сега тук да ви ги върна, ваша чест, за което благодаря и съм ви вечно задължен.
— Наистина изглеждат малко оголени — казал домакинът, като вдигнал картините пред очите си, по една във всяка ръка, сякаш се мъчел да открие в тях нещата, за които говорела гневната съпруга. — Като ги гледам, все ми напомнят за лято.
— От седемдесетия ви рожден ден нататък може би, ваша светлост. Но преди това?
— Хм, да, да — рекъл старецът, улавяйки с крайчеца на окото си мимолетна прашинка от полузабравения разврат.
Когато прашинката отплавала, погледът му се спрял върху Банък и Тулъри, които стояли в периферията на скупчената като неспокойно стадо тълпа. Зад гърба на всеки от тях се издигало огромно платно, правейки ги да изглеждат като джуджета.
Банък успял да завлече своето до вкъщи само за да установи, че не може да го вкара нито през вратата, нито през който и да е прозорец.
Тулъри пък се справил с тази трудност, но жена му заявила, че ще станат за смях пред цялото село като единственото семейство, имащо Рубенс за половин милион лири, но не и дойна крава.
Та в общи линии така преминала тази дълга нощ. Всеки от мъжете изживял сходни перипетии и ужасии и имал сходна история за разказване. И ето че накрая историите привършили, а над храбрите членове на местния клон на ИРА започнал да се сипе сняг.
Старият мъж не казал нищо, защото всъщност нямало нищо за казване, което да не е очевидно. Докато вятърът отнасял бледите облачета пара от дъха им, се обърнал и много тихо отворил вратата, като имал тактичността да не кима, нито да маха с ръка.
Бавно и мълчаливо те започнали да се нижат покрай него като край познат учител в старо училище, а после постепенно ускорили крачка. Сякаш река потекла наобратно. Ноевият ковчег се изпразнил преди, а не след потопа и върволицата от ангели и зверове, знойни красавици, гърчещи се в жилести ръце, благородни божества, носещи се на криле и потропващи с копита, преминавала под благия поглед на стареца, който тихо мълвял имената на творбите на Реноар, Ван Дайк и Лотрек. Така продължило, докато Кели, крачейки със своя товар, не усетил докосване по лакътя.
Обърнал се изненадано и видял, че лордът гледа напрегнато портрета в ръцете му.
— Творбата на съпругата ми, предполагам?
— Същата — отвърнал той.
Взорът на негова светлост се отместил от картината към лицето на Кели, а после навън, към снежната нощ.
Кели се усмихнал.
Пристъпвайки тихо като крадец, се изгубил в пустошта, понесъл платното със себе си. Чак отвън се чул смехът му, а не след дълго дотърчал обратно, вече с празни ръце.
Старецът се здрависал сърдечно с него и затворил вратата.
После се обърнал, сякаш цялото събитие било вече изветряло от немощната му памет, и повлякъл нозе по коридора, метнал шала върху слабите си плещи, подобно на лека умора. Мъжете го последвали в библиотеката, където хванали наново чашите с големите си лапи, но видели, че лорд Килготен стои пред камината и примигва към картината над нея, сякаш чудейки се дали преди там е стояло „Разграбването на Рим“, или „Падането на Троя“. После той усетил погледите на обградилата го армия върху себе си и казал:
— Е, добре, за какво ще пием?
Настъпила кратка тишина, след което Фланъри извикал:
— Как за какво, за негова светлост, разбира се!
— За негова светлост! — възкликнали всички в един глас, обърнали чашите и взели да мляскат и да се прокашлят. Старият мъж, от своя страна, усетил странна влага да напира в очите му. Той не пил, докато възгласите не утихнали и едва тогава казал:
— За нашата Ирландия! — и надигнал питието си. От всички страни се чуло „Амин, да живее!“. После той отново загледал рамката над огнището и свенливо отбелязал: — Не ми се щеше да го казвам, но тази картина…
— Да, сър?
— Струва ми се — рекъл почти извинително той, — че единият край е малко накриво. Дали не бихте могли…
— Дали не бихме могли, а момчета! — извикал Кейси.
И четиринайсет мъже се втурнали да я оправят.
— … да я оправят — приключи разказа си Фин.
Възцари се мълчание.
После, почти едновременно, Джон и аз се наведохме напред и казахме:
— Вярно ли е всичко това?
— Е — отвърна Фин, — това е обвивката на ябълката, ако не сърцевината.