13.
— Глупак — казах. — Кръгъл глупак, това съм аз.
— Защо? — попита Джон. — От къде на къде?
Стоях умислено пред прозореца си на третия етаж на хотела. Долу, по дъблинската улица, преминаваше мъж и светлината на лампата огряваше лицето му.
— Този същият — промърморих. — Преди два дни…
Преди два дни, докато се прибирах, някой ми изшътка от сянката край стената.
— Сър! Моля ви, сър, важно е!
Обърнах се да погледна и видях същия дребен мъж, който с трагичен тон занарежда:
— Предложиха ми работа в Белфаст, само да имах една лира за влака!
Аз се поколебах.
— Чудесна работа! — продължи трескаво той. — Добре платена! Аз… аз ще ви върна заема по пощата. Само ми дайте името и хотела си.
Беше отгатнал, че съм турист. Нямаше как да му откажа, обещанието да върне парите ме трогна. Банкнотата изшумоля в пръстите ми, отделяйки се от няколко други.
Погледът на мъжа ги мярна като кръжащ ястреб.
— А ако имах две лири, можех и да хапна по пътя.
Измъкнах втора банкнота.
— А с три щях да взема дори жената, да не я оставям тук сама.
Наплюнчих палец и отделих трета.
— О, горко ни! — възкликна мъжът. — Пет лири, само някакви пет нещастни лири биха ни стигнали за хотел в онзи брутален град, тогава вече със сигурност щяха да ме вземат на работа!
Какъв боец бе той, какъв танцьор, чевръст и повратлив, кършещ ръце, мигащ с очи, усмихващ се с уста, мелещ с език.
— Благодаря ви, сър, бог да ви поживи!
И той побягна, отнасяйки петте ми лири със себе си.
Едва пред вратата на хотела се сетих, че въпреки всичките си клетви, така и не бе записал името и адреса ми.
— По дяволите! — изругах тогава.
— По дяволите! — изругах и сега, застанал пред прозореца, с режисьора зад гърба си.
Защото долу по улицата преминаваше същият този човек, който още преди две вечери трябваше да е в Белфаст.
— О, аз го познавам — каза Джон. — И мен ме спря, днес по обяд. Поиска ми пари за влак до Голуей.
— Ти даде ли му?
— Не — отвърна кратко той. — Е, може би един шилинг…
После се случи най-лошото. Наглецът на тротоара вдигна глава нагоре, видя ни и проклет да съм, ако не ни помаха с ръка!
Едва се удържах да не му помахам в отговор. Болезнена усмивка заигра по устните ми.
— Вече дори не ми се излиза от хотела — казах.
— Да, навън доста захладня — отбеляза Джон, надявайки палтото си.
— Работата не е в студа — отвърнах, — а в тях.
И двамата отново погледнахме през прозореца.
Под нас беше павираната дъблинска улица, из която вечерният вятър гонеше фини сажди от Тринити Колидж чак до парка „Сейнт Стивънс“. В сенките пред сладкарницата отсреща стояха като вдървени мумии двама души. Трети висеше на ъгъла, с побеляла като лед брада, пъхнал ръце в джобовете, сякаш да напипа дълбоко погребаните си кости. Малко по-нагоре се въргаляше купчина стари вестници, която, ако преминеш покрай нея, щеше да прошумоли като мише гнездо и да ти пожелае добър вечер. Долу, край входа на хотела, се подпираше жена с румени страни на парникова роза, неотвратима сила на природата.
— А, просяците ли? — попита Джон.
— Не са просто просяци — отвърнах, — а хора на улицата, които по някакъв начин са се превърнали в просяци.
— Изглеждат като статисти — каза той. — Чакащи долу в тъмното да се появи главният герой. Бих могъл да режисирам сцени с тях. Хайде, да вървим да вечеряме.
— Главният герой… Това май съм аз. По дяволите.
— Да не се боиш от тях? — изгледа ме внимателно Джон.
— Да. Не. Знам ли? За мен това е като голяма шахматна игра. Вече от месеци вися тук с пишещата си машина и изучавам работните им часове. Когато си взимат обедна почивка, аз правя същото — тичам до кафенето, до книжарницата, до театър „Олимпия“. Ако си пресметна добре времето, се разминава без милостиня и без собствения ми стремеж да ги вкарам някъде да хапнат и да се подстрижат. Знам всички тайни входове и изходи на хотела.
— Май наистина са ти влезли под кожата — изсмя се Джон.
— Така си е. Но най-вече оня просяк от моста О’Конъл! Той е някаква напаст, някакво чудо. Хем го мразя, хем го обичам. Да вървим.
Асансьорът, обитаващ от сто години запуснатата си шахта, се изкачи нагоре като привидение, повлякло след себе си страховити вътрешности и подрънкващи вериги. Влязохме в отворилата се с въздишка врата и той простена, сякаш бяхме нагазили в стомаха му. След това с безкрайна досада ни погълна и се спусна надолу към земята.