Пътьом Джон каза:
— Ако пазиш подходяща физиономия, просяците няма да те закачат.
— Моята физиономия — поясних търпеливо — си е моя физиономия. — Тя е от град Ябълков пай, щата Уисконсин, от село Сладък корен, щата Мейн. На челото ми е изписано „лапнишаран“. Даже улицата да е празна, ако аз изляза на нея, от всички дупки и скривалища на километри наоколо изпълзяват авантаджии и се лепват за мен.
— Да можеше просто да се научиш да гледаш над, през или покрай тези хора, да ги караш да сведат очи. Ето, аз живея тук вече две години. Искаш ли да ти покажа как става?
— Покажи ми!
Джон отвори широко вратата на асансьора и ние пристъпихме през фоайето на „Роял Хайбърниан“ към наситената със сажди нощ.
— Бог да ми е на помощ — промърморих. — Ето ги, с наострени уши, с пламнали очи. Вече надушват миризмата на ябълков пай.
— Ще се чакаме долу пред книжарницата — прошепна Джон. — Само гледай.
— Не ме оставяй! — викнах подире му.
Но той прекрачи бързо прага, спусна се по стъпалата и тръгна по тротоара.
Аз останах да наблюдавам отвътре, залепил нос за витрината.
Просяците от единия ъгъл, от другия, откъм страната на хотела и от отсрещната проточиха вратове към моя работодател. Очите им тлееха като въглени.
Джон посрещна спокойно погледите им.
Те се поколебаха — можех почти да чуя как обувките им скърцат на място. После костите им се отпуснаха. Челюстите им увиснаха. Очите им угаснаха. Хюстън се взираше неумолимо. Те отвърнаха глави настрана.
Звукът от стъпките на Джон скоро заглъхна в далечината. Откъм бара на хотела зад мен долетя музика и смях. Мина ми през ум преди излизане да гаврътна едно малко за кураж…
Но после си рекох — да става каквото ще — и отворих вратата. Ефектът беше, сякаш някой бе ударил голям бронзов монголски гонг.
Подкованите гьонени подметки застъргаха по паважа, мъжете се затичаха, хвърляйки изпод нозете си искри. Видях размахани във въздуха ръце. Устите се разтегнаха в усмивки като стари клавиши на пиано. „Само неколцина останахме!“, извика някой.
Далеч надолу, пред книжарницата, с обърнат гръб, чакаше моят режисьор. Но онова трето око, което имаше на тила си, вероятно бе уловило сцената: Колумб, посрещнат от индианците, Свети Франциск сред своите приятели катеричките, с пълни с орехи джобове. А може да ме е видял и като папата на балкона на катедралата „Свети Петър“, с развълнувана тълпа отдолу.
Още не бях минал и половината стъпала пред хотела, когато една загърната в сив шал жена се втурна към мен и тикна в лицето ми някакъв вързоп.
— О, вижте бедното детенце! — занарежда жалостиво.
Погледнах бебето й.
То погледна мен.
В името на всичко свято, стори ми се дори, че ми намигна. Но не, рекох си, очите му са затворени. Тя го е напоила с джин, за да не мръзне, докато го показва.
Ръцете ми засноваха, бъркайки в джобовете, раздавайки монети на нея и на останалите от шайката.
— Бог да ви поживи, сър!
Проправих си тичешком път през тях. След поражението можех да се оттегля и полека, повлякъл останките от посрамената си решимост, но не би — зад гърба ми се разнесе бебешки плач и аз драснах като ужилен. По дяволите, помислих си, тя сигурно го е ощипала, за да се разхленчи и да разбие сърцето ми съвсем!
Джон, без да се обръща, видя отражението ми във витрината на книжарницата и кимна.
Аз застанах до него запъхтян, съзерцавайки собствения си образ — овчедушния поглед, пламенната, ранима уста.
— Давай, кажи го! — въздъхнах. — Изражението ми е неподходящо.
— Нищо му няма на изражението ти — хвана ме подръка той. — Ще ми се и аз да имах такова.
Погледнахме назад, където просяците се разотиваха във ветровитата нощ с моите шилинги. Улицата опустя. Започваше да ръми.
— Е, добре — рекох накрая, — ела да ти покажа една още по-голяма мистерия. Човекът, който ме докарва до неистова ярост, а след това ме успокоява до блаженство. Разгадаеш ли нея, значи си разгадал всички просяци по света.
— На моста О’Конъл? — попита Джон.
— На моста О’Конъл — отвърнах.
И ние закрачихме под ситните капки.