Някъде на половината път, докато разглеждахме сервиз от фин ирландски кристал на една витрина, до нас приближи загърната в шал жена и ме дръпна за лакътя.
— Тя си отива — изхлипа. — Бедната ми сестра. Болна е от рак, остава й едва месец! Господи, помогнете ми поне с едно пени!
Усетих ръката на Джон да се стяга под моята. Погледнах към жената раздвоен. Едната ми половина казваше: „Та тя иска само едно пени“, а другата й отвръщаше: „Да, защото знае, че искайки по-малко, ще те накара да дадеш повече!“.
В този момент зяпнах.
— Но вие сте…
Ами да, рекох си, това е същата жена, която ми пъхаше под носа отрочето си пред хотела!
— Аз самата съм болна — отстъпи в сенките тя. — И ви моля заради една умираща!
Кой знае къде е скрила бебето, мина ми през ума, а после си е сложила зелен шал вместо сивия и е претичала напряко, за да ни пресрещне.
— Рак… — Камбанарията й имаше само една камбана, но тя знаеше добре как да я бие. — Рак…
Джон се намеси решително.
— Извинете, но не сте ли същата дама, която току-що му взе пари пред хотела?
И двамата с нея останахме стъписани от подобна дързост.
Лицето на жената сякаш се сви. Аз се вгледах по-отблизо. И о, небеса, то бе различно. Възхитително! Тя умееше онова, което актьорите постигат с много труд и талант: в един миг да викаш, напираш, да тикаш неща в носовете на хората, бидейки един образ, а в следващия да станеш самата кротост, да отпуснеш уста и сведеш очи — и да се превърнеш в друг. Същата жена, да, но дали лицето и ролята й бяха същите? Не, нищо подобно!
— Рак — прошепна за сетен път тя.
Джон пусна ръката ми, а аз — пари в шепата й. Плъзгайки се като на ролкови кънки, тя се шмугна зад ъгъла, хлипайки доволно.
— Това се казва изпълнение! — рекох, гледайки възхитено след нея. — Трябва да е чела Станиславски3. В една книга той пише, че е достатъчно да присвиеш око и да изкривиш леко уста, за да се получи друг човек. Ами ако всичко онова, което казва, е вярно? И е живяла с него толкова дълго, че вече не може да плаче наистина, а трябва да играе, за да свързва двата края? Тогава какво?
— Не е вярно — каза Джон. — Но като нищо бих й дал роля в „Моби Дик“! Представяш ли си я на кея в мъглата, как жали и нарежда, докато гледа отплаващия „Пекод“? Чудна картинка!
Жали и нарежда, помислих си, някъде в пропития със сажди мрак.
— А сега накъде? — попита той. — Към моста О’Конъл?
След нас уличният ъгъл навярно задълго е останал празен под дъжда.
Ето че стигнахме сивия каменен мост, носещ славното име на О’Конъл4, под който река Лифи носеше студените си, сиви води. Още от една пряка разстояние до слуха ни долетя тихо пеене. Спомените ме върнаха десет дни назад.
— Коледа — промълвих. — Най-хубавото време в Дъблин.
За просяците, исках да допълня, но премълчах.
Защото в седмицата преди Коледа дъблинските улици се наводняваха от цели ята облечени в черно дечица, водени от учители или монахини. Те се скупчваха пред входовете, надничаха от театралните фоайета и се тълпяха из уличките с коледни песни на уста, витлеемски звезди в очите, звънчета в ръце, а снежинките образуваха нежни венци около тънките им вратлета. През тези дни цял Дъблин биваше огласян от песни и не минаваше вечер, в която аз да не се разходя по Графтън Стрийт, за да чуя „Там в яслите“, изпълнявана за чакащите пред някое кино, или „Украсете залите“ пред бар „Четирите провинции“. Само при една от тези разходки в празничния сезон успях да преброя поне петдесет хора от момченца и момиченца от пансиони и обществени училища, тъчащи дантели от песнопения и извисяващи гласчета в студения въздух нашир и надлъж из града. Бяха вездесъщи като падащия сняг и нямаше как да минеш сред тях, без да докоснат душата ти. Наричах ги „славните просяци“, защото връщаха с лихва онова, което им даваха минувачите.
Изправени пред подобен пример и най-опърпаните дъблински клошари бяха измили ръце, позакърпили износени усмивки и намерили по някое очукано банджо или цигулка. Някои дори се бяха събрали във вокални квартети. И как можеха да стоят мълчаливи, когато покрай тях половината свят пееше, а другата половина, понесена от вълните на мелодичната река, плащаше скъпо и прескъпо, само и само да чуе поредния хор?
И тъй, Коледа беше най-хубавото време за всички, защото просяците работеха — пееха фалшиво, разбира се, но поне веднъж в годината се занимаваха с нещо.
3
Константин Сергеевич Станиславски (1863–1938) — руски театрален актьор, режисьор и теоретик. — Б.пр.
4
Даниъл О’Конъл (1775–1847) — ирландски политически деец, известен като „Освободителя“. — Б.пр.