— Великолепно — потвърдих аз.
Слушахме, докато той пееше не без ирония за прекрасния град Дъблин, в който цяла зима вали по четирийсет дни в месеца. Последва резливата като бяло вино „Катлийн Мавурнийн“, а после и „Макушла“, и всички останали песни за славни момци и девойки, за хълмове и езера, за минало величие и настоящи несрети, но до една някак бодри и съживени, обагрени в свежестта на лекия и изведнъж станал по-пролетен дъжд. Ако изобщо си поемаше дъх, вероятно го правеше през ушите си, толкова неспирно и звънко се редяха пълнозвучните думи.
— Виж ти — измърмори Джон. — Този човек трябва да бъде на сцена. Твърде добър е, за да стои тук.
— И аз често съм си мислил същото.
Той порови в портфейла си. Аз отместих поглед от него към пеещия просяк, по чието теме дъждът все така капеше, стичайки се по лъскавата, сякаш лакирана коса.
И после с мен се случи странната метаморфоза. Преди Джон да успее да направи крачка, аз го хванах за лакътя и го задърпах към отсрещната страна на моста. Той отначало се противеше, но накрая ме изгледа, изруга тихо и ме последва.
Докато се отдалечавахме, мъжът подкара нова песен. Обръщайки се назад, го видях — с гордо вдигната глава, лъщящи срещу пороя очила и отворена уста, от която се лееше ясният глас:
— Защо, по дяволите, на всички раздаваш пари, а на него не? — попита Джон.
Просяците на Дъблин — кой изобщо си даваше труда да ги погледне, да ги забележи, да ги разбере?
Във всеки случай, не и аз през следващите няколко дни.
А когато го направих, се уверих, че подобният на каменна горгона мъж с глас на оперен певец, вземащ ежедневния си душ на моста О’Конъл, не е сляп. Макар че главата му си остана за мен съд, изпълнен с тъмнина.
Един следобед се озовах пред витрината на магазин за мъжко облекло близо до моста О’Конъл, зазяпан в купчина качествени, плътни вълнени каскети. Не ми трябваше още една шапка, в куфара вече бездруго имах запас за цял живот. И все пак, влязох вътре и платих за един чудесен кафяв каскет от туид, който въртях в ръцете си като в транс, неспособен да откъсна очи от него.
— Сър — обади се продавачът. — Това е номер седем. По мое мнение, вашият размер е седем и половина.
— Няма проблем. Ще ми стане — напъхах аз шапката в джоба си.
— Чакайте да ви го увия…
— Не! — И с пламнали бузи, осъзнал най-сетне какво планирам да сторя, излязох бързешком на улицата.
Отвън, под тихия дъжд, мостът чакаше. Трябваше само да отида дотам и да…
Щом наближих средата, видях, че гологлавият, сляп просяк е изчезнал.
На негово място стояха възрастни мъж и жена, които въртяха латерна с внушителни размери. Тя дрънкаше и стържеше като кафемелачка, пълна с камъни и парчета стъкло, издавайки не музика, а по-скоро звуците на меланхоличен железен стомах, страдащ от лошо храносмилане.
Изчаках мелодията, ако изобщо имаше такава, да приключи. Мачках новия каскет в потната си длан, докато механичната кутия хриптеше, тропаше и скърцаше.
— Проклет да си! — сякаш казваха старците, бесни от заниманието си, с буреносни пребледнели лица и пламнали очи под дъжда. — Хайде, плащай! Слушай колкото щеш, мелодия няма да чуеш. Ако толкова ти е притрябвала, изсвири си я сам! — мълвяха немите им устни.
Като ги гледах застанали на мястото, където винаги пееше просякът без шапка, си мислех: какво им струва да отделят една петдесета от припечеленото за месец и да дадат латерната да се настрои? Ако аз въртях ръчката, щях да искам да чуя песен, поне за себе си! Да, но това не си ти! — отвърнах си сам. Очевидно бе, че мразят просешкия си жребий — и кой би ги винил за това — и не желаят да се отплатят за милостинята с някоя позната песен.
Колко различен бе моят гологлав приятел.
Моят приятел?!
Примигнах изненадано, после пристъпих към тях и кимнах за поздрав.
— Извинете. Мъжът с акордеончето…
Жената спря да навива ръчката и се вторачи в мен.
— Какво?
— Онзи, дето седи без шапка на дъжда.
— А, той ли! — отсече тя.
— Няма ли го днес?
— Да го виждате наоколо? — викна жената и започна наново да върти пъкленото си устройство.