Аз пуснах монета в тенекиената кутия.
Тя ме изгледа така, сякаш бях плюл в ръката й.
Добавих втора монета.
— Знаете ли къде е? — попитах.
— Болен. На легло. Проклета простуда! Чухме го да кашля, като си тръгваше.
— Знаете ли къде живее?
— Не!
— А как се казва?
— Това пък кой го интересува!
Стоях там объркано, мислейки за самотния човек, изгубен някъде в града. Погледнах глупаво към новия каскет.
Мъжът и жената ме наблюдаваха.
Пуснах последна монета в кутията.
— Той ще се оправи — казах, без да се обръщам към никого.
Жената натисна ръчката. В страховитата вътрешност на машината сякаш се обърна кофа, изсипвайки пълен товар стъкла и отломки.
— Тази мелодия — рекох — коя е всъщност?
— Вие да не сте глух? — сряза ме жената. — Това е националният химн! Да си бяхте свалили шапката.
Аз й показах каскета в ръката си.
— Другата шапка, другата — извъртя очи тя. — Тази, на главата ви!
— А, извинете — изчервих се аз и снех старото си кепе.
Вече държах по една шапка във всяка ръка.
Жената продължи да навива латерната. „Музиката“ свиреше. Дъждът шибаше темето, клепачите, устните ми.
На отсрещния край на моста спрях, за да взема бавното, мъчно решение — кой каскет да надяна върху прогизналия си череп?
През следващата седмица минавах по моста често, но там или нямаше никой, или заварвах само възрастната двойка с нейния уред за изтезания.
А после, в една петъчна вечер, Джон дойде в стаята ми с преписания сценарий и с една бутилка. Разговорът ни бе дълъг и конструктивен, продължи до късно, в камината като оранжев лъв гореше буен огън, в чашите ни имаше бренди, и изведнъж настъпи мълчание — може би защото бяхме доловили как тишината се сипе на едри, меки парцали отвъд високите прозорци.
Джон, с чаша в ръка, погледа безкрайната падаща дантела, после сведе очи към среднощния паваж и накрая тихо произнесе:
— „Само неколцина останахме“.
Изчаках секунда и казах:
— Това го чух от устата на един от просяците. Какво ли означава?
Джон отпи полека от питието си, наблюдавайки фигурите, стоящи в сенките долу.
— Първо си помислих, че е участвал във вълненията и има предвид, че не са останали много от членовете на ИРА. Но не. Или пък, че светът забогатява и броят на просяците в него се топи. Но и това не. Тъй че може би е искал да каже, че все по-малко стават човешките същества, способни да се видят и разберат едно друго дотолкова, че един да поиска, а друг да даде. Всеки е зает, тича нагоре-надолу, няма време да забележи ближния си. Но в крайна сметка предполагам, че всичко е прах в очите, сантиментален бълвоч. — Той се отвърна от прозореца, отиде до камината и взе новия туидов каскет от полицата над нея, където го бях оставил. — Чете ли днешните вестници?
— Не.
Джон извади от джоба си смачкан откъснат лист.
— Това е „Айриш Таймс“, долната половина на пета страница. Изглежда, че нашият просяк от моста О’Конъл се е уморил от живота. Хвърлил акордеончето си в река Лифи. После скочил след него.
Новината беше от вчера. Значи отново е бил там, помислих си. И аз съм го пропуснал!
— Горкичкият — изсмя се кухо Джон. — Какъв ужасен, нелеп начин да умреш. Представи си как проклетият акордеон — впрочем, аз мразя акордеоните, а ти?, — та представи си, как се разтяга и хрипти като повръщаща котка, докато пада надолу, а после и човекът полита след него. Ето, аз се смея и ме е срам от себе си. Както и да е. Не са открили тялото. Още го търсят.
— Боже мой! — извиках, ставайки. — Проклет да съм!
Джон ме погледна внимателно.
— Не си могъл нищо да направиш.
— Можех! Така и не му дадох нито пени, дори едно! А се мотаех из целия град, раздавайки ги наляво и надясно. Но не и на него! И на ти сега!
Вече и аз стоях край прозореца и гледах надолу през сипещия се сняг.
— Мислех, че непокритата му глава е просто номер, за да предизвика съжаление. Постепенно човек започва да мисли, че всичко е номер! Минавах край него през зимни вечери, когато се лееше мразовит дъжд, а той пееше и така ме караше да потръпвам от студ, че го мразех в червата. Чудя се колко ли други минувачи също са потръпвали и са го мразели, задето им причинява това. И ето че вместо да получи милостиня, чашката му е оставала празна. Аз машинално го причислявах към другите, а той може би е бил истински — нов бедняк, излязъл на улицата едва през тази зима, който никога преди не е просил, заложил дрехите си, за да се нахрани, и се озовал без шапка под дъжда.