Снегът падаше все по-гъст, замъглявайки уличните лампи и статуите, стоящи в сенките им.
— Как да ги различиш едни от други? — попитах. — Как да отсъдиш кое е честно и кое — не?
— Факт е, че не можеш — каза тихо Джон. — Помежду им няма разлика. Просто някои са по-отдавна в занаята, станали са хитри и са забравили как някога, преди много време, е започнало всичко. В една събота са имали храна. В неделя са нямали. В понеделник са поискали заем. Във вторник са изпросили кибритена клечка. В четвъртък — цигара. А няколко петъка по-късно, бог знае как, са се озовали пред място, наречено хотел „Роял Хайбърниан“. И сами не биха могли да кажат какво се е случило, нито защо. Но едно нещо е сигурно — те висят от ръба на скалата на върховете на пръстите си. Вероятно някой е настъпил пръстите на онзи нещастник от моста О’Конъл и той просто се е предал и се е пуснал. Какво доказва това? Че е трудно да избягваш погледа им или да ги караш да свеждат очи. Аз през повечето време съм добър в това, но няма как вечно да бягаш и да се криеш. Можеш само да даваш еднакво на всички. Започнеш ли да ги делиш, някой ще пострада. Сега съжалявам, задето не дадох шилинг на онзи сляп певец. Но не ни остава друго, освен да се утешаваме с мисълта, че причината не са били парите, че нещо в миналото или в семейството му го е докарало дотам. Вече няма как да разберем. Вестникът не споменава имена.
Снегът падаше тихо пред погледите ни. Долу, в тъмното, сенките на мъжете чакаха. Беше трудно да се каже дали белотата прави овце от вълците, или овце от овцете, покривайки нежно техните рамене, гърбове, шапки и шалове.
Джон ми пожела лека нощ и си тръгна.
Пет минути по-късно аз се спуснах надолу с призрачния асансьор, понесъл в ръка новия туидов каскет.
Без палто, по риза, пристъпих навън в зимната нощ.
Дадох каскета на първия мъж, който се приближи. Така и не разбрах дали му е по мярка. Каквито пари имах в джобовете си, скоро се изпариха.
После, останал сам и треперещ, погледнах нагоре. Мръзнех и примигвах, докато заслепяващият вятър навяваше сняг в лицето ми. Виждах високите хотелски прозорци, сенките в светлината на лампите.
Какво ли става там, помислих си. Дали камините са запалени, пръскайки мека топлина? Кои бяха хората по стаите? Дали пиеха? Дали бяха щастливи?
Дали изобщо знаеха, че съм тук?
14.
— Е, разгада ли вече загадката на ирландския народ? — попита Фин.
— Тя е като кръстословица без номера — отвърнах аз, докато подчертавах с червено пасажи от разгърнатия на бара сценарий.
— Така си е — каза гордо Фин.
До отварянето на бара оставаше още час и той ме бе пуснал през страничния вход, за да мога, ако не да проумея Кита и неговите владения, то поне да се поровя на спокойствие из неговите вътрешности.
— Нито един от нас не знае кой е всъщност, нито пък иска да знае — добави той, като забърса тезгяха, сякаш думите му се бяха появили мимолетно там и трябваше да бъдат заличени. — Ние сме загадка, скрита в кутия, която на свой ред е затворена в лабиринт без врата и ключ за нея. Ние сме супа, богата на подправки, но без почти никакво съдържание.
— Не бих казал това, Фин.
— Добре тогава, вземам си думите обратно. Ако не си вникнал в ирландската душа, то успя ли поне да видиш на рентген Кита, да откриеш костите му?
— Що-годе. — Аз подчертах няколко реда в текста си. — „Той беше целият бял, бял като плаващ леден къс на зазоряване, бял като панически, безкраен сън. Илюминация, носеща се сред вълните. Ужас зад клепачите, който не избледнява.“ Кое ти харесва най-много, Фин?
— Остави ги всичките, да убиват време.
— Идеята на сценария не е да убива време, Фин.
— Просто така си говоря. Но трябва да признаеш, че от повечето филми няма друга полза, освен да убиват времето.
— Ти си бил готов кинокритик!
— Не, просто един от тези, които, щом видят, че пуканките им не са добре осолени, разбират, че ги чака тягостна вечер. Щом свършиш проклетия си сценарий, кога ще си тръгнеш — ден по-рано, или седмица по-късно? Искам да кажа, ако още не си наясно с Ейре, ще останеш ли, за да почетеш между редовете?
— Раздвоен съм, Фин.
— Е, не се напрягай. Просто си плавай като бъбрече в лой, както казват в наше село.