— Може и да става… поне за него. — Той ме ръгна с лакът. — Е, момче, какво ще пиеш?
Понечих да кажа вино, но огледах обстановката и се отказах.
— Уиски, моля.
— За мен един „Гинес“ — поръча Майк. — А сега малко представяне. Това там е Хийбър Фин, собственик на бара.
— Да, с трета и четвърта ипотека — допълни Фин, подавайки ми уискито.
— Следващият пък е О’Тавин, господар на най-добрите мочурища в цял Килкок, откъдето реже и продава торф, за да не гасне огънят в ирландските огнища. Също така чудесен ловец и риболовец както през сезона, така и извън него.
— Така е, бракониерствам дивеч и риба — потвърди О’Тавин.
— Но поне сте честен човек, господин О’Тавин — рекох аз.
— Не — отвърна той, — щом си намеря работа, веднага ще отрека всичко.
— До него пък е Кейси — посочи Майк. — Той може да ти подкове коня.
— Ковач — каза Кейси.
— Да ти смени спиците на колелото.
— Механик — каза Кейси.
— Или пък свещите на таратайката.
— Ав-то-мон-тьор — каза Кейси.
Показалецът на Майк се премести нататък.
— А ето го и Кели, нашият торфен счетоводител!
— Значи водите счетоводство на торфа, който вади господин О’Тавин, така ли? — попитах аз.
Всички се разсмяха, а Кели обясни:
— Това е популярна туристическа грешка. „Торф“ тук казваме на пистите за конни надбягвания. Това ми е занаятът. И аз самият отглеждам няколко коня.
— И освен това събира залози за гонките — подхвърли някой.
— Букмейкър, с други думи — каза Фин.
— Но счетоводител звучи някак по-изтънчено, нали? — отбеляза Кели.
— Положително! — отвърнах.
— А този тук е Тимълти, нашият специалист по изкуствата.
— С живопис ли се занимавате? — попитах, докато се ръкувахме.
— През повечето време разглеждам марки, но от тях имам набито око и за картините. Началник съм на пощенската станция, доколкото въобще работи.
— До него е Кармайкъл, който от миналата година пое местната телефонна централа.
Кармайкъл, без да вдига поглед от плетивото, с което се занимаваше, допълни:
— Жена ми нещо заболя и все не ще да се оправи, да й помага господ. Затова дежуря вместо нея.
— Кажи ни сега, момче — заключи Фин, — теб какво те мъчи?
— Един кит. И… — за миг се запънах. — Ирландия.
— Ирландия?! — извикаха всички в един глас.
Майк се зае да обясни.
— Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.
След кратка тишина някой каза:
— Че ние всички сме на тоя хал!
Когато смехът поутихна, О’Тавин се наведе напред:
— Кое точно не разбираш?
Майк се намеси, за да предотврати хаоса.
— По-точната дума е недооценява. Или още по-точно, пребивава в заблуда! Затова съм го повел на Голяма обиколка из Най-кошмарните гледки и Най-ужасяващите истини. — Той спря и се обърна към мен. — Е, момче, вече познаваш всички.
— Майк, сякаш пропусна някого. — Аз кимнах към сепарето в далечния край на бара. — Не ме запозна с… него.
Майк се взря и каза:
— О’Тавин, Тимълти, Кели, виждате ли някого там?
Кели проследи погледа му.
— Не, няма никого.
— Как — посочих аз. — Ясно е като бял ден! Вътре седи някой!
— Виж, янки — намеси се Тимълти, — недей да се бъркаш в естествения ред на вселената. Виждаш ли онази преграда? Неотменим закон е, че щом човек търси малко мир и спокойствие, той автоматично изчезва, става невидим, несъществуващ, влезе ли веднъж в сепарето.
— Наистина?
— Да, доколкото изобщо е възможно в Ирландия. Дори да е половин квадратен метър, е по-уединено и от изповедалня. Всеки може да се пъхне там, ако има нужда да накваси гърло без много приказки и суетня. Тъй че, докато той сам не разчупи обета на мълчанието, това място се счита за необитаемо и вътре няма никого!
Всички кимнаха, доволни от обяснението.
— Добре казано, Тимълти — обади се Майк. — А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.
— Нащрек за какво? — попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.
— Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убегнат. — Гласът на Майк стана тайнствен. — Всичко може да се случи… и се случва. — Той вдиша мъглата и замръзна. — Шшт! Чуваш ли?