— Някак не се виждам покрит със стомашни сокове — извиках през рева на мотора. — Никой дом няма да разгражда моите елементи, нито да се препитава от първородния ми грях.
— Глупачето ми! — засмя се херцогинята. — Ще видим какво ще е останало от скелета ти до неделя сутрин!
Дърветата останаха назад и излязохме на открито. Шофьорът забави скоростта — красотата около нас забавяше сърцето, съзнанието, кръвта и неволно те караше да отпуснеш педала на газта.
Там, между езерносиньото небе и небесносиньото езеро, се издигаше величественият „Гринуд“, родният дом на Нора. Той бе сгушен сред най-заоблените хълмове, край най-високите дървета и най-дълбоките лесове на цяло Ейре. Кулите му бяха издигнати по незнайни причини, в отдавна отминали времена, от забравени строители и невъзпети архитекти. Градините му бяха разцъфтели за първи път преди половин хилядолетие, а триста години по-късно нечий взрив от креативност бе разпръснал купчини от стопански постройки сред старите гробници и крипти. Древен манастир се бе превърнал в конюшня на аристократичния род, а в края на XIX век към замъка бяха пристроени и нови крила. Край езерото имаше развалини на ловна хижа, откъдето диви коне можеха да се хвърлят през зеленикавите сенки в дълбините и в чийто хлад се криеха самотни гробове на грешници, извършили престъпления толкова чудовищни, че дори в смъртта си е трябвало да дирят пустошта, потъвайки безименни в тъмата.
Като приветствен камбанен звън слънцето изведнъж запрати насреща ни отблясъци от десетките прозорци на имението. Заслепен, шофьорът рязко натисна спирачките.
Стиснах очи и облизах устни, припомняйки си онази отдавнашна първа нощ в „Гринуд“.
Вратата отвори самата Нора, по евино облекло, с думите:
— Закъсняхте, херцогиньо! Вече всичко свърши!
— Глупости. Дръж това, малкият, и това.
При което моята спътничка с три ловки движения свали всичко от себе си и застана пред прага като обелена скарида.
Аз гледах със зяпнала уста, стиснал в ръце одеждите й.
— Хайде, момче, тук ще умреш от жега! — и голата херцогиня преспокойно влезе в къщата, смесвайки се с издокараните гости.
— Да ме бие на собствената ми игра! — извика Нора. — А сега, на всичкото отгоре, ще трябва пак да се обличам. А така се надявах да те шокирам.
— О, не бой се. Шокира ме, и още как!
— Ела ми помогни да се облека.
В нишата в преддверието нагазихме сред нейните дрехи, които лежаха на безформени езерца от мускусен аромат върху паркетния под.
— Дръж ми гащичките, докато се намъкна в тях.
Аз се изчервих, а после избухнах в неудържим пристъп на смях.
— Извинявай — успях да кажа накрая, закопчавайки сутиена й, — но просто още не се е мръкнало, а аз вече те обличам…
Някъде се хлопна врата. Озърнах се за херцогинята.
— Изчезнала е — промърморих. — Къщата вече я е погълнала. Което си беше самата истина. Точно както бе предсказала, видяхме се отново чак в дъждовното понеделнишко утро. Дотогава тя вече бе забравила името, лицето ми, както и душата, скрита зад тях.
— Мили боже — казах. — Това пък какво е?
Все още обличайки Нора, бяхме стигнали пред вратата на библиотеката. Вътре, като в блестящ огледален лабиринт, сновяха гостите за уикенда.
— Това — каза тя — е руският балет. Току-що пристигна. Вляво пък е виенската трупа. Превъзходен подбор. Вражеските танцови лагери не знаят взаимно езиците си и поради това им се налага да изливат съперническата си злоба и ехидност под формата на пантомима. Стой настрана, Уили, пречиш на валкириите да се превърнат в рейнски девойки. Впрочем онези момчета там са именно рейнски девойки. Пази си гърба!
Нора имаше право.
Битката скоро се разрази.
Нежните лилии се счепкаха като котки, бръщолевейки неразбираемо. После, отчаяни, се отказаха и отстъпиха в безсилие, оттеглиха се по десетките си стаи сред канонада от затръшнати врати. Ужасната битка премина в ужасно приятелство, а приятелството прерасна в гореща, пламенна сауна от безсрамна и слава богу, скрита от погледите страст.