По-нататък всичко се смеси в един блестящ калейдоскоп, в шеметна лавина от писатели, творци, хореографи и поети, понесла се по стръмния склон на уикенда.
Аз също бях пометен от нея и завъртян сред камарата от плът, търкаляща се към сблъсъка с реалността в понеделнишкото утро, постно като престаряла мома.
И сега, след много изгубени партита и много изгубени години, по-късно отново стоях тук.
Замъкът „Гринуд“ се извисяваше безмълвен.
Не свиреше музика. Не пристигаха коли.
Виж ти, рекох си. Някаква нова статуя долу край езерото. Не, чакай… Не беше статуя. Беше самата Нора, седнала сама, подгънала крака под роклята си, с бледо лице, вперила очи в имението, сякаш изобщо не бях пристигнал, сякаш не съществувах.
— Нора…? — Но очите й бяха така неподвижно приковани в старите стени, в обраслите с мъх покриви и в прозорците, отразяващи празното небе, че аз самият се обърнах да ги видя.
Нещо не беше наред. Да не би замъкът да бе потънал три педи надолу? Или бе потънала земята около него, оставяйки го да стърчи безутешен и брулен от ветровете? А може би земетресение бе разкривило прозорците и сега те се зъбеха на натрапниците със страховити отражения?
Входната врата на „Гринуд“ зееше широко отворена. През нея ме облъхваше диханието на дома.
Почти неуловимо. Сякаш си се събудил през нощта, долавяйки тихото дишане на жена си, но изведнъж настръхваш от ужас, защото познатият аромат се е променил, тя мирише различно! Искаш да я сграбчиш, разтърсиш, да извикаш името й. Коя е тя, откъде, как е попаднала тук? И с блъскащо в гърдите сърце лежиш безсънен до непознатата в леглото.
Пристъпих напред. Долових отражението си, уловено от хиляди стъкла, да се придвижва по тревата, за да застане над безмълвната Нора. Хиляди мои „аз“ приседнаха до нея.
О, боже, Нора, рекох си, ето ни отново тук.
Онова първо посещение в „Гринуд“…
През годините се бяхме срещали тук и там, като хора, докосващи се случайно в тълпата, като разминаващи се влюбени, като непознати във влака, чиято сирена скръбно възвестява следващата гара — и ние сключвахме ръце или оставяхме телата си да се притиснат под напора на слизащите пътници. А после вратите се разтваряха широко и ни разделяха — нито допир, нито дума, и така с години.
Или пък на всеки няколко години, посред лято, се разделяхме на плажа на живота, без дори да помислим, че някога отново ще се върнем, събрани от взаимната нужда. Но после свършваше някое друго лято и ето че Нора идваше, понесла празната си кофичка за пясък, идвах и аз, с корички по ожулените колена, и плажът беше пуст, и още един сезон си бе отишъл. Не ни оставаше друго, освен да си кажем, здравей, Нора, здравей, Уилям, докато вятърът се надигаше, морето тъмнееше, а от дъното се надигаха рояци октоподи, очерняйки всичко с мастилото си.
Често се бях питал дали няма да дойде ден, когато кръгът най-сетне да се затвори и ние да останем заедно. И някъде далеч в миналото наистина имаше такъв момент, балансиран като потрепващо перце от нашите дихания, в който любовта ни бе топла и перфектна.
Но това беше, защото тогава се натъкнах на Нора във Венеция — откъсната от своите корени, далеч от „Гринуд“. Тук, свободна от дома си, тя можеше изцяло да се отдаде на всекиго, дори на мен.
Но някак си устните ни бяха твърде заети едни с други, за да мълвят за постоянство. На следващия ден, докато ги лекувахме, подпухнали от битката, не намерихме сили, за да си кажем отсега и завинаги, че ще се събуждаме заедно, ще си вземем къща, апартамент, където и да било, но не и в „Гринуд“. Никога вече „Гринуд“! Може светлината на луната да е била прекалено ярка, да е показвала твърде ясно порите ни. Или, по-вероятно, разглезените деца отново са се отегчили. Или ужасили при мисълта за затвор за двама! Каквато и да е била причината, перцето, за кратко понесено от шампанския ни дъх, падна. Не стана ясно кой първи е спрял да го крепи с дъха си. Нора, под предлог, че е получила спешна телеграма, избяга в „Гринуд“.
Лошите деца никога не си пишеха писма. Аз не знаех колко пясъчни замъка е разрушила, нито тя имаше представа къде бърша потно чело в жара на страстта. Казано просто, аз се ожених. И колкото и да е невероятно, бях щастлив.
И ето че в края на този необикновен ден, край брега на познатото езеро, бяхме отново заедно, дошли от срещуположни посоки, зовейки се един друг без звук, тичайки насреща си без да помръдваме, сякаш никога не се бяхме разделяли.