— Нора. — Аз взех ръката й. Беше студена. — Какво се е случило?
— Какво се е случило?! — Тя се изсмя, после притихна и отмести поглед встрани. Внезапно се изсмя отново — напрегнат смях, който лесно можеше да избликне в сълзи. — О, скъпи мой Уили, мисли каквото щеш — щуротии, дивотии, маниашки бълнувания. Какво се е случило, Уили, какво се е случило?!
И тя пак потъна в стряскащото си мълчание.
— Къде е прислугата, гостите?…
— Партито — отвърна тя — бе снощи.
— Невъзможно! Къде се е чуло и видяло твоя забава да приключи още в петък. В неделя сутрин по поляната ти винаги се въргалят изтерзани жертви, бинтовани с чаршафи. Но защо?…
— Искаш да попиташ защо те поканих тъкмо днес ли, Уили? — Нора все още гледаше само към къщата. — За да ти дам „Гринуд“. Подарък, Уил, ако можеш да го накараш да те приеме, да те изтърпи…
— Не ти искам къщата! — избухнах аз.
— О, не става въпрос дали ти я искаш, а дали тя те иска. Тя прогони всички ни, Уили.
— Снощи…?
— Да, снощи последното голямо парти в „Гринуд“ не се получи. Мег долетя от Париж. Ага Хан изпрати едно разкошно момиче от Ница. Роджър, Пърси, Евелин, Вивиан, Джон — всички дойдоха. Онзи тореадор, който едва не уби постановчика заради някаква балерина, беше тук. Също и ирландският драматург, дето, като се напие, пада от сцената. Общо деветдесет и седем гости влязоха през вратата от пет до седем часа вчера вечерта. А до полунощ всички си бяха отишли.
Аз станах, огледах ливадата. Да, нямаше лъжа. Още личаха следите от гумите на четири дузини коли.
— Тя не ни позволи да си направим празненството, Уили — изрече тихо Нора.
— Коя тя? — погледнах неразбиращо. — Къщата?
— О, музиката беше великолепна, но кънтеше от таваните. Смеехме се, а от горните етажи ни отвръщаше зловещо ехо. Настроението се смачка. Петифурите присядаха в гърлата. Виното се стичаше кисело по брадичките. Никой не легна в леглата дори за три минути. Не ти се вярва, нали? А когато всеки си намери някакъв предлог да се измъкне, аз останах да спя на поляната, съкрушена и сама. Ще отгатнеш ли защо? Ела и виж, Уили.
Отидохме до отворената врата на имението.
— Кое по-точно да гледам? — попитах.
— Всичко. Стаите. Самата къща. Тайната. Помисли добре. А после, след като помислиш, аз ще ти разкрия защо никога повече не мога да живея тук, защо трябва да си тръгна и защо „Гринуд“ е твой, ако го искаш. Хайде, влизай.
И аз поех, бавно, стъпало по стъпало. Пристъпих тихо по прекрасния, златист паркет на огромния салон. Полюбувах се на обюсонските гоблени, висящи по стените. Огледах мраморните древногръцки медальони, изложени върху зелено кадифе в кристална витрина.
— Всичко изглежда наред — викнах на Нора, която чакаше отвън в прохладния сумрак.
— Не, нищо не е наред — извика тя. — Продължавай.
Библиотеката бе дълбоко, топло море с мирис на ръчно обработена кожа във вишневи, маслинени и лимонови оттенъци, излъчван от подвързиите на петте хиляди книги. Заглавията на гърбовете им проблясваха като искрящи очи. Над камината, която можеше да послужи за къщичка на поне десетина хрътки, висеше изящната картина „Девойки и цветя“ на Гейнсбъро, сгрявала фамилния дом от поколения. Тя беше като портал, открит към летни простори. На човек му се искаше да се наведе през него, да вдъхне аромата на дивите полски цветя, да докосне нежните като праскова страни на девойките, да се омае от жуженето на пчелите, сновящи в нагрятия въздух.
— Е, как е? — попита далечен глас.
— Нора! — отвърнах. — Влизай! Няма от какво да се боиш! Още е светло!
— Не — долетя тъжно гласът. — Слънцето вече залязва. Какво виждаш, Уилям?
Вече отново в преддверието, край извитата стълба, аз извиках:
— Салона. Във въздуха няма нито прашинка. Сега отварям вратата към избата. Милион бъчви и бутилки. А сега кухнята. Нора, това е налудничаво!
— Нали? — простена жаловитият глас. — Върни се сега в библиотеката. Застани по средата на стаята. Виждаш ли „Девойките и цветята“ на Гейнсбъро, която винаги си обичал?
— Да, тук е.
— Не, не е. А сребърното флорентинско сандъче за пури?
— И то е тук.
— Не, няма го. А голямото, кафяво кожено кресло, в което пиеше шери с татко?
— Да.
— Не — въздъхна гласът.
— Да, не! Има, няма! Нора, достатъчно!
— Повече от достатъчно, Уил. Не се ли досещаш? Не можеш ли да отгатнеш какво се е случило с „Гринуд“?