— Нима може една къща да има предпочитания?
— О, да, когато е много нова, а всички други, независимо от възрастта им, са много стари. Тя бе току-що родена, а ние — загнили и умиращи. Тя бе добра, а ние — лоши. Не искаше да губи невинността си, затова и ни прогони навън.
— Как?
— Ами просто като остана самата себе си. Направи въздуха толкова тих, Уили, че не е за вярване. Усещането беше, сякаш някой е умрял. Никой не го каза, но всички го усещаха. И ето че не след дълго гостите започнаха да се качват по колите и да се разотиват. Оркестърът прибра инструментите си и отпрати в десет лимузини. Цялото парти се изнесе покрай брега на езерото, сякаш се готвеше за пикник, но не — те просто отиваха към летището, към пристанищата, към Голуей, хладни и мълчаливи, оставяйки къщата празна. Дори прислугата ги последва, натискайки педалите на велосипедите си, и аз останах сама. Последното парти бе приключило — партито, което дори не се бе състояло, което изобщо не можа да започне. Както ти казах, спах цяла нощ на ливадата, насаме със старите си мисли, и знаех, че това е краят на песента ми, защото аз бях пепел, а с пепел не се строи. Пред мен, в тъмното, бе прекрасното, величествено ново създание. То мразеше дори дъха ми пред своя праг. Аз бях свършила, то тепърва започваше. Е, това е.
Нора приключи историята си.
Седяхме дълго в мълчание в настъпващия здрач, който се сгъстяваше, изпълвайки стаите и угасвайки очите на прозорците. Надигна се вятър и по езерото пробягаха вълнички.
— Всичко това не може да е истина — казах. — Положително би могла да останеш.
— За да разсеем съмненията ти, нека направим последно изпитание. Да опитаме да прекараме нощта тук.
— Да опитаме?
— Ще видиш, че няма да изкараме до зори. Хайде да си изпържим яйца, да пийнем малко вино, да си легнем рано. Но те съветвам да спиш отгоре върху завивките и да не си събличаш дрехите. Струва ми се, че много скоро ще ти потрябват.
Ядохме почти без да разменим дума. Пихме вино. Вслушвахме се в новите месингови часовници, които биеха, отбелязвайки новите часове из цялата къща.
В десет часа Нора ме изпрати в стаята ми.
— Не се страхувай — каза ми на стълбищната площадка. — Къщата не иска да ни стори зло, просто се бои ние да не й навредим. Аз ще спя в спален чувал отвън край алеята. Когато решиш да си тръгваш, независимо по кое време, ела да ме събудиш.
— Ще спя сладко като бебе — казах.
— Нима? — отвърна Нора.
Качих се и легнах в новото си легло, пийвайки коняк в тъмното, без да изпитвам нито страх, нито доволство, очаквайки спокойно нещо да се случи, каквото и да било то.
До полунощ не бях заспал.
В един бях още буден.
В три очите ми бяха широко отворени.
Къщата не скърцаше, нито надаваше шепоти или въздишки. Просто чакаше, както чаках и аз, дишайки наравно с мен.
В три и половина сутринта вратата на стаята ми полека се отвори.
Беше просто движение на тъмнина в тъмнината.
Усетих течение върху лицето и ръцете си.
Бавно се изправих в леглото.
Минаха пет минути. Сърцето ми започна да възвръща нормалния си ритъм.
И тогава, някъде далеч долу, чух да се отваря входната врата.
Отново без скърцане или шепот. Просто щракване и едва доловима промяна в течението из коридорите.
Станах и излязох на площадката. Погледнах преддверието под себе си и видях точно каквото очаквах: отворената входна врата. Лунната светлина се лееше върху новия паркет и посребряваше големия стоящ часовник, тиктакащ бодро с покритите си с нова смазка чаркове.
Спуснах се по стълбите и излязох навън.
— Ето те и теб — каза Нора, застанала край колата си на алеята. Приближих се до нея.
— Не е имало нито звук, но все пак нещо си чул, нали?
— Да.
— Е, готов ли си вече да тръгваш, Уили?
Погледнах нагоре към къщата.
— Почти.
— Убеди ли се сега, че всичко е приключило? Няма начин да не усещаш, че е настъпил нов ден, ново утро. Виж колко е съсухрена душата ми, колко е черна кръвта ми, как вяло бие сърцето ми. Ти си долавял пулса ми под собственото си тяло, Уил, тъй че знаеш колко съм стара. Колко съм пълна с тъмници и уреди за мъчения, с късни следобеди и морни часове на френски здрач. Тъй че…