— Вземи, това ще ти поразхлаби обръчите.
— Вече не ми останаха обръчи — избърсах устни аз.
— Сигурно те кара да работиш по седем дни в седмицата, десет часа на ден, без съботи и недели? Можеш ли поне да ходиш на кино?
— Само с негово разрешение.
— До тоалетната?
— Ако помоля да бъда извинен.
— Ще прощаваш за любопитството, момко, но след като толкова време вече си тук, успя ли да направиш пътечка до някоя от нашите свежи пролетни марулки, или пък до подобните им на рошави зелки и чували с картофи майки и лели?
— У дома — отвърнах — си имам вярна съпруга, която при това скоро може да дойде тук. Няма да позволя да открие червило по яката ми или пък дълги косми по сакото.
— Жалко. А инак имаш вид, че ще се справиш с няколко наведнъж.
— Чиста илюзия. Жените ме повалят и забърсват пода с мен.
— Ти си знаеш — каза Фин. — Но днес, в този момент, имаш нужда от кратка почивка, преди да подновиш борбата „Двата звяра“ — единият в морето, а другият в седлото.
Въздъхнах и той напълни пак чашата ми.
— Карал ли те е вече да вземаш уроци по езда? Това е редовният му номер. През годините, преди ти да се появиш, поне дузина други са минавали оттук, наемали са кон и са препускали подир лисиците само за да се препънат в някой плет и да си потрошат кокалите.
— Купих си ловни ботуши.
— Значи си на половината път до конюшнята, до болницата, или и до двете. Но ето, момчетата идват. Нито дума пред тях. Ще им паднеш в очите, ако разберат от какво се криеш тук.
— Не съм ли паднал вече?
— Като янки? Разбира се. Но като другар по чашка, в никакъв случай. Трай си.
И младото, и старото мъжко население на Килкок се изсипа в кръчмата в търсене на еликсира, който почиства огледала и кара погледа да заблести.
Аз се оттеглих във философското сепаре да размишлявам.
17.
Влязох направо в задния кабинет на „Кортаун Хаус“, където Джон преглеждаше и отговаряше на някакви писма. Но този път не му подадох както обикновено новите шест страници от сценария. Вместо това ги задържах в ръка, свалих туидовия каскет от главата си и го огледах. После погледнах ловната куртка, бричовете и ботушите за езда и казах:
— Джон, смятам да се отърва от поне половината от тези дрехи.
Той се обърна и ми хвърли един от онези свои лениви, премрежени погледи на игуана.
— Виж ти, и защо ще правиш това, хлапе?
— Никакви уроци по езда повече, Джон.
— Нима?
— От днес нататък не ща да виждам коне, нито хрътки.
— На какво дължим тези думи, синко?
— Джон — поех си дълбоко дъх аз. — Кое е по-важно за теб — да препускам след кучетата, или да убия Кита?
Той премисли за секунда зад притворените си клепачи.
— Кое предпочиташ? — продължих. — Аз да съм жив, а Китът мъртъв, или аз да гушна букета, а сценарият да остане недовършен?
— Нека се изясним…
— Не, Джон, няма какво да изясняваме. Тази сутрин на три пъти едва не паднах от седлото. А то е високо и падането оттам е дълго, затова съм дотук с язденето.
— Господи, хлапе, наистина звучиш разстроен.
— Така ли? — вслушах се в гласа си. — Да, май си прав. Е, разбрахме ли се? Никакви черни коне повече, само бели китове?
— Добре, добре — отвърна Джон. — Щом толкова държиш…
18.
Родеше ли се нов човек, можеше да мине и цял ден, докато новината отлежи, втаса и обиколи ирландските ливади, чак до близкия град и родната кръчма, която в случая беше барът на Фин.
Но ако някой умреше, сякаш духов оркестър гръмваше над хълмове и поля. Екотът се разнасяше навред, отекваше от старите плочи на бара и караше пиещите бурно да викат за още.
Така беше и в този дълъг ден, когато неочаквано не заваля и дори слънцето се показа, измамно намеквайки за несбъднатото лято. Барът едва бе отворен, проветрен и напълнен, когато Фин, застанал до вратата, пръв забеляза пушилката, задаваща се по пътя.
— Това е Дуун — каза той. — Като го гледам как бързо се носи, вестите не ще да са добри!
— Хайде! — извика Дуун, прескачайки запъхтяно прага. — Свършено, умря!
Всички край тезгяха се обърнаха, в това число и аз.