Дуун се наслади на триумфалния момент, карайки ни да чакаме.
— Ето, дръж, за бога, дано това ти развърже езика! — Фин пъхна чаша в протегнатата ръка на новодошлия.
Последният накваси гърло и изложи фактите.
— Самият той — рече примлясвайки. — Лорд Килготен. Споминал се. Няма и час!
— Ама че работа! Бог да го прости — промълвиха всички като един. — Добър човек беше старецът, мир на праха му.
Защото нямаше две мнения по въпроса — лорд Килготен бе бродил из техните поля и пасбища, бе навестявал техните хамбари и този бар, откакто се помнеха. Да си отиде той бе все едно норманите да надуят платна обратно за Франция или проклетите британци да се изнесат от Бомбай.
— Мъж на място беше — рече Фин, вдигайки чаша в негова памет, — макар и да прекарваше в Лондон по две седмици в годината.
— На колко ли е бил? — попита Браниган. — Осемдесет и пет? Осемдесет и осем? Като си помислиш, отдавна вече да е в гроба.
— Такива като него — отвърна Дуун — господ трябва да ги халоса с брадва, та да свършат. Преди години замина за Париж, рекохме си това ще му види сметката, но не би. Колкото пиене е изпил, друг на негово място да се е удавил, а той все доплува до брега. Но ето че сега, насред полето, паднала някаква мъничка мълния и го убила, докато берял ягоди под едно дърво, в компанията на деветнайсетгодишната си секретарка.
— Нещо не се връзва — каза Фин. — По това време на годината ягоди няма. Не от мълния, а от секретарката ще да го е ударил ток, та са му изгърмели бушоните!
Разнесе се почетен оръдеен салют от смехове, който полека утихна, предвид сериозността на случая. Междувременно прииждаха още хора — да попият атмосферата и да отдадат последна почит.
— Чудя се — произнесе Хийбър Фин с глас, от който самите богове на Валхала биха млъкнали и застинали по местата си, — чудя се, какво ли ще стане сега с всичкото това пиене? Имам предвид пиенето, което негова светлост сигурно е натрупал в бурета и бъчви, с литри и тонове, със стотици и хиляди бутилки, по мазета и тавани, а нищо чудно дори и под собственото си легло?
— Да — възкликнаха едногласно всички, потресени при мисълта. — Тъй е. Какво ли ще стане?
— Сигурно го е завещал на някой проклет вятърничав янки, негов племенник или братовчед, развратен от Рим, побъркан от Париж, който утре ще долети, ще грабне всичкото пиене, ще го натовари и ще изчезне, а ние ще си останем в Килкок, разорени и сиротни! — изрече на един дъх Дуун. — Извинявай, янки, малко се разгорещих — допълни той, като се обърна да ме погледне, докато излизах от сепарето.
— Да. — Техните гласове бяха като приглушено биене на тъмни барабани, маршируващи в нощта. — Така е.
— Няма никакви роднини! — каза Фин. — Никакви полуумни янки, никакви шантави племенници или братовчедки, които да падат от гондолите във Венеция, а сега да са решили да доплуват насам. Направил съм си труда да проверя.
Фин изчака. Сега беше неговият миг. Всички лица бяха вторачени в него, приведени напред, за да чуят решителния му апел.
— Та мисля си аз, защо, за бога, Килготен да не остави десетте си хиляди бутилки бургундско и бордо на жителите на най-прекрасния град в Ейре? Което ще рече, на нас?
Бурните коментари, избухнали след тези слова, бяха прекъснати, когато двойната врата внезапно се разтвори и в бара влезе съпругата на Фин. Тя рядко се появяваше в свърталището, но сега пристъпи вътре, хвърли изпепеляващ поглед наоколо и отсече:
— Погребението е след час!
— Как? — извика Фин. — Та той дори още не е изстинал…
— Точно по обяд — рече тя. Колкото повече гледаше жалкото племе пред себе си, толкова по-висока сякаш ставаше фигурата й. — Докторът и свещеникът току-що дойдоха от имението. Волята на негова светлост била за бързо погребение. „Това е диващина, вика отец Кели, даже гроб няма още изкопан.“ А докторът му отвръща: „Напротив, има! Ханрахан вчера беше тръгнал да мре, ама от проклетия взе, че изкара нощта. Как ли не го лекувах, но той си стиснал душата в зъбите и не пуска! А гробът му така си стои, празен. Така че Килготен може да го вземе барабар с надгробния камък“. Всички са поканени. Хайде, размърдвайте си задниците!
Крилата на двойната врата с шепот се затвориха. Мистичната жена изчезна.
— Погребение! — извика Дуун, готов да спринтира.
— Не! — ухили се Фин. — Излизайте всички. Барът е затворен. Погребална софра!