— Някой ден — прошепна Дуун — трябва да издигнем паметник на лорд Килготен, философа на приятелството!
— Чакай да яхнеш коня, пък тогава размахвай крака — рече свещеникът. — Виж там, идва някой по-лош и от гробаря!
— Кой може да е пък това? — измърморих и после отстъпих назад.
След последната кола, спряла край гроба, крачеше един-единствен човек, с шапка на глава, закопчано догоре сако, колосани ръкавели, лъснати против всякаква логика обувки, напомадени мустаци и лъскаво куфарче, стиснато здраво под мишницата му като дамска чанта. Около него витаеше атмосфера на айсберг, на нещо току-що родено от снежна пещера, с език като ледена висулка и очи като замръзнали езерца.
— Майчице — каза Фин.
— Тоя е адвокат! — изсъска Дуун.
Всички се дръпнаха настрани.
Изпълнителят на завещанието, защото мъжът бе именно такъв, пристъпваше като Мойсей сред разделилото се Червено море, или като Луи XIV във Версай, или като най-високомерната проститутка на Пикадили — каквото си изберете.
— Това е адвокатът на Килготен — прошепна Мълдун. — Виждал съм го да се разкарва като чума из Дъблин. И името му безбожно — Клемънт! Наполовина ирландец и сто процента англичанин. Не ни чака нищо добро!
— Кое може да е по-лошо от смъртта? — зачудих се аз.
— Скоро ще видим — измърмори свещеникът.
— Господа! — разнесе се глас.
Тълпата се обърна.
Адвокатът Клемънт, застанал на края на гроба, измъкна лъскавото куфарче изпод мишницата си, отвори го и извади отвътре изпъстрен с ленти и печати документ, чиято пищност дразнеше окото и угнетяваше сърцето.
— Преди погребалния обред — продължи той — и преди речта на отец Кели имам едно съобщение. Това е клауза от завещанието на лорд Килготен, която ще ви прочета дословно.
— Бас държа, че ще е единайсетата божа заповед — каза свещеникът, свел надолу очи.
— Каква е пък тя? — смръщи озадачено вежди Дуун.
— Ами например „Затваряй си устата и слушай“ — сряза го първият.
Защото адвокатът вече четеше от своя окичен с ленти документ и гласът му се носеше в горещия летен въздух:
— „И доколкото моите вина са най-добрите…“
— Това си е вярно! — прошепнах аз.
— … и доколкото най-редките марки от цял свят изпълват избите ми и доколкото хората на този град, Килкок, не оценяват подобни неща, а предпочитат… хм… по-твърдия алкохол…
— Кой казва това?! — провикна се Дуун.
— Скрий се веднага в черупката си! — предупреди го през зъби свещеникът.
— „С настоящето обявявам и провъзгласявам“ — четеше адвокатът с широка, мазна усмивка на удовлетворение, — „че противно на старата пословица, човек всъщност може да отнесе благата си в гроба. Прочее, така се разпореждам, пиша и подписвам в тази добавка към своята последна воля и завещание, съставена може би в заключителния месец от моя живот.“ Подпис: Уилям, лорд Килготен.
Адвокатът млъкна, сгъна документа и застана със затворени очи, чакайки канонадата от аплодисменти, която трябваше да последва пуснатата бомба.
— Означава ли това — попита Дуун, примигвайки, — че негова светлост възнамерява да…?
Някой измъкна тапа от шише.
Мъжете трепнаха като гръмнати по местата си.
Разбира се, това беше просто добрият адвокат Клемънт, който, застанал на ръба на гроба, бе отворил с тирбушон бутилка „Ла Вией Ферм“ от 49-та!
— Значи започваме почерпката? — засмя се плахо Дуун.
— Не, не е почерпка — отвърна скръбно свещеникът.
С все същата доволна усмивка, адвокатът Клемънт наклони бутилката и започна да излива бълбукащото й съдържание в гроба, върху капака на скования от винени сандъци ковчег, скрил жадните кости на лорд Килготен.
— Спрете го! Не! Вземете му бутилката! Той е полудял!
От гърлата се разнесе дружен вик на потрес, сякаш тълпата току-що бе видяла да убиват капитана на футболния й отбор насред игрището.
— Стойте! За бога!
— Бързо! Някой да извика лорда!
— Глупак — рече Фин. — Нали тъкмо лордът е в гроба и него поливат със собственото му вино!
Смаяни от небивалото бедствие, всички, в това число и аз, можехме само да стоим и да гледаме как последните капки от първата бутилка изтичат в осветената земя.
Клемънт я подаде на Дуун и отвори втора.
— Ей, я почакайте малко! — разнесе се гласът на Страшния съд.