— До дъно ли ще пием? — попита Дуун.
— Млъкни, чадо — рече благо отецът, след което вдигна очи нагоре. — Господи, който си на небесата… — Всички снеха шапки и склониха глави. — Благодарим ти за онова, що ни даряваш сега. Благодарим ти още и за гения и досетливостта на Хийбър Фин, който измисли всичко.
— Амин — промълви множеството.
— Е, не беше кой знае какво — махна свенливо с ръка Фин.
— И благослови това вино, което може да мине по обиколни пътища, но в крайна сметка ще се озове там, където му е мястото. И ако днешният ден и вечер не стигнат и всичкото не бъде изпито, благослови ни да се връщаме всеки ден, дотогава, докато делото не бъде завършено и духът на виното не намери покой.
— Ах, как сладко говори — обади се Дуун.
— Тихо — зашъткаха му от всички страни.
— И не полага ли, господи, да помолим по християнски обичай и нашия събрат, добрия адвокат Клемънт, да се присъедини към нас в благостта на сърцето си?
Някой пъхна бутилка бордо в ръцете на адвоката и той я хвана така, сякаш се боеше да не я счупи.
— И накрая, господи, упокой душата на стария лорд Килготен, събирал години наред като добър стопанин онова, що сега ще се пролее в негова чест. Амин.
— Амин — казаха всички.
— Амин — казах и аз.
— Мир-рно! — извика Фин.
Мъжете се изпънаха и вдигнаха бутилките. Същото сторих и аз.
— По едно за негова светлост — каза свещеникът.
— И — добави Фин — по едно за из път!
Разнесе се весело бълбукане от всички страни и както по-късно твърдеше Дуун, доволен смях от ковчега в гроба.
19.
В бара на Хийбър Фин цареше сумрак и единствено той, аз, Дуун и Тимълти бяхме там, за да прегръщаме халбите и да се вслушваме в песента на канелките.
— Никога не можеш да ни проумееш — каза Фин. — Ние, ирландците, сме дълбоки като морето и също толкова широки. В един миг сме пъргави като живак, а в следващия — спънати и непохватни.
— Какво имаш предвид, Фин? — попитах аз.
— Вземи например случая с АМА, която бе поканена на посещение в Дъблин миналата година.
— Американската медицинска асоциация?
— Същата.
— Е била поканена в Дъблин?
— Да, и дойде.
— С каква цел?
— Да ни просвети. — Фин се обърна, за да се погледне в огледалото и да вчеше душата си. — Защото ние се нуждаем от просвещаване. Ние сме великата немита нация. Случвало ли ти се е да застанеш на опашка в пощата…?
— Май да — сбърчих неволно нос аз.
— Не е ли като да нагазиш в обор или кошара?
— Ами…
— Признай си! Към средата на зимата средният дъблинчанин, който от месеци не е излизал от дрехите си и влизал във ваната, потъва в кир до уши. По Коледа под мишниците му можеш да садиш луковици, а по Великден — да стържеш от пищялките му пеницилин.
— Какъв поет! — каза възхитено Дуун.
— Карай по същество, Фин — подканих го аз и начаса прехапах език.
Защото в никакъв случай не бива да искаш от един ирландец да говори по същество. Той предпочита дългите, заобиколни приказки. Иначе пиенето присяда в гърлото и денят отива по дяволите.
— Кхъм — прокашля се той, очаквайки извинение.
— Прощавай, Фин.
— Та докъде бях стигнал? А, да. До АМА! Та тя бе поканена в Дъблин, за да ни научи на чистотата, която извисява тялото и духа.
— Колко души дойдоха?
— Цяла чета юнаци — хирурзи и разни специалисти, все учени глави. Вестниците вдигнаха голям шум, „Айриш Таймс“ излезе с гръмки заглавия: „Американски лекари пристигат, за да образоват ирландците и да спасяват животи!“
— Звучи прекрасно.
— И така си беше, докато траеха топлите чувства.
— Защо, какво е станало?
— Поканата била отправена от дъблинския клон на Кралската хирургическа колегия. Явно в кръчмата, след няколко питиета, им се е сторило добра идея да направят малко вятър на американските си братовчеди. Някой пуснал телеграмата късно вечерта, когато всички били на градус и после никой не помнел. Но докато се усетиш, нюйоркските доктори отговорили: „Страхотна идея! Дръжте се, идваме!“. А след още някой ден самолетът стоварил на летището в Шанън цял товар лъхащи на карбол медици, пращящи от мозък, но недостатъчно умни, за да го използват предпазливо.