— И все пак са ги посрещнали подобаващо?
— Да, макар и сконфузено, защото никой от дъблинската колегия не помнел да е пращал пияната телеграма. Но за да не се посрамят, стиснали зъби и ги пуснали да бродят цяла седмица ту в тази болница, ту в онази. Ужасна грешка. Онези остъргали чернилката под всеки нокът, проверили всяка пералня за мръсно бельо, пробвали дали скалпелите цепят косъма или режат само сирене, смъркали от кислорода, опитвали от упойките и накрая — можеш ли да си представиш — разобличили ирландската колегия за некадърност. Пълна катастрофа!
— И какво стана след това?
— Как какво, изхвърлихме ги от страната, разбира се!
— Те са се оставили да ги изхвърлят?
— Другият избор беше местната морга да получи свежи попълнения. Направо ги изритаха до летището.
— И просто са отлетели обратно?
— С подвити опашки, при това!
— Но нали са били поканени…
— Нищо подобно! Още по малоумния текст на телеграмата е трябвало да разберат, че е писана в нетрезво състояние.
— Вероятно е трябвало…
— А вместо това взеха, че дойдоха! Пъхаха си носа навсякъде. Това, че видяха, беше лошо. Че запомниха, още по-лошо. Но най-лошото беше, че коментираха! Нещата стигнаха до вестниците. „Айриш Таймс“ изригна. Вън от страната, гласяха заглавията. Долу АМА! Довиждане, американски доктори. Сбогом и вървете по дяволите, янки!
— И те си тръгнаха?
— Помен не остана от тях.
— Виж, ако бях на тяхно място…
— Но не си, слава богу. — Фин напълни отново чашата ми.
— Смяташ ли, че дъблинските болници някога ще се реформират?
— За какво, след като има пощенски станции.
— И пеницилин в тях?
— По всеки ухаещ на кошара момък, по всяка плесенясала от зимата мома. Ние носим церовете си с нас.
— Пия за това — рекох.
— И аз — присъедини се Фин.
20.
— Мислил ли си някога, Фин…
— Избягвам да го правя.
— Забелязвал ли си някога — казах, — че животът е като онези маски в театъра — наполовина трагични, наполовина комични?
— Виждал съм такива маски в театър „Гейт“ в Дъблин, върху завесата през антракта. Е, и?
— Не ти ли се струва, че събитията от всеки изминал ден, лицата на всеки един от нас приличат на тези маски, преминавайки час по час от едното състояние в другото?
— Много задълбаваш. Нещата са прости.
— Така ли?
— В добрите дни, когато усмивката е разцепила лицето ти, сякаш си ударен с брадва, влизаш през парадния вход на бара.
— А в лошите?
— Промъкваш се през задната врата, та никой да не те види. Скриваш се във философското сепаре и нареждаш пред себе си двойни и тройни питиета.
— Ще запомня това за задния вход, Фин.
— Хубаво. И спри да мислиш. Това те превръща в развалина. Ето, моят чичо посети Рим и умря заради развалините. Видял там толкова много разрушени здания, че го обзел пристъп на меланхолия. Като се прибра у дома, се втурна през предната ми врата и рухна, преди да успее да стигне до бара. А ако му беше дошло на ума да мине отзад, можеше и да доживее да пийне пак.
— Кой от чичовците ти е бил това, Фин?
— Ще стигнем и дотам. А междувременно, махни си потните ръце от собствения си мозък. Знаеш ли колко професори са влизали тук, и все с мигрени?
— Не съм знаел…
— Търсенето на отговори е това, което ти уврежда мисленето. Не си ли съгласен?
— Вероятно…
— Да ти кажа ли какво им трябва на тези професори? Да посетят едно погребение. Като това, на което бяхме току-що. Да! След дългата проповед и още по-дългата почерпка ще са доволни, че са живи, ще си тръгнат и ще се зарекат, че поне месец напред няма да прочетат нито една книга, а ако прочетат, няма да й вярват. Тази вечер се връщаш в Дъблин, нали?
— Да.
— Вземи тази картичка. Това е един бар на Графтън Стрийт, с чудесен заден вход, където лечението е бързо, а резултатите — трайни.
Погледнах надписа.
— „Четирите провинции“. Нима в Дъблин има и друго заведение, добро колкото твоето? Защо не си ми казвал досега?
— Харесва ми бръщолевенето ти, а и се боях от конкуренцията. Не е кой знае какво, но върши работа, когато неделният следобед се точи колкото цяла седмица.
— Благодаря, Фин — казах аз, прибирайки картичката.