21.
Беше неделен следобед. Когато по хотелските прозорци не се лееше дъжд, ги забулваше мъгла, само за да бъде измита пак от дъжда, който не след дълго отстъпваше отново място на мъглата. Следобедното кафе преминаваше в чай, с обещание за ранна вечеря, и така до настъпване на работното време на бара или до Второ пришествие. Единственият звук бе почукването на порцеланови чаши о̀ порцеланови зъби, шумоленето на коприна и поскърцването на обувки. Най-сетне люлеещата се врата, която водеше към малката библиотека, се отвори и отвътре, ловейки въздуха, сякаш за да не падне, излезе възрастен човек. Дотътри подметки до средата на стаята, спря, огледа всички ни и бавно произнесе с нерадостен глас:
— Мъчите се да изкарате някак неделята, а?
После се обърна и се затътри на обратно. Вратата със скърцащ шепот се затвори подире му.
Неделя в Дъблин.
Тези думи са самата гибел.
Неделя в Дъблин.
Пуснете ги и те никога няма да достигнат дъното. Ще продължат да падат през целия сив ден, чак до пет следобед.
Неделя в Дъблин. Как да я изтикаш докрай?
Дръпни завивките презглава, за да не чуваш погребалните камбани. Чуй шумоленето на венеца от черни пера, окачен върху смълчаната ти врата. Вслушай се в празните улици под хотелската стая, зейнали да те погълнат, ако се осмелиш да си покажеш носа навън преди пладне. Почувствай мъглата, плъзгаща влажния си фланелен език покрай первазите на прозорците, облизваща покривите, ръсеща по пътя си тъга.
Неделя, помислих си. Дъблин. Кепенците на кръчмите са плътно затворени чак до късния следобед. Билетите за кино са продадени две или три седмици напред. Няма нищо за правене, освен може би да отидеш в зоологическата градина във Финикс Парк, да зяпаш вонящите на урина лъвове и лешоядите, изглеждащи така, сякаш са ги оваляли в лепило и са ги пуснали в торба със стари парцали. Да побродиш край река Лифи, взирайки се във водите й с цвят на мъгла. Или из алеите, взирайки се в небесата с цвят на река Лифи.
Не, мина ми през ума, това е безумие, връщам се обратно в леглото, събудете ме по залез-слънце, навечеряйте ме и ме завийте отново, лека нощ отсега на всички!
Но все пак героично излязох навън някъде към обяд и зашеметен от лека паника, погледнах деня с ъгълчето на окото си. Той се простираше пред мен — пустинен коридор от часове, оцветен като върха на езика ми в нерадостно утро. Дори господ сигурно се отегчаваше от дни като този в своите северни земи. Не можех да не се сетя за Сицилия, където всяка неделя е пищен празник, парадно искрометно шествие, изпълнено с пролетни кокошчици и наперено стъпващи петли, размахващи гребени, ръце, крака по топлите като пресни палачинки улици, примижаващи на слънцето, докато музиката се лее даром или направо се изсипва от никога незатварящите се прозорци.
Но Дъблин! Дъблин! Мъртво чудовище, а не град, си мислех, докато надничах през прозореца на хотелското фоайе към големия, покрит с дъжд и сажди труп. Ето две монети за очите ти!
После отворих вратата и пристъпих в хищните обятия на неделния ден, очакващ единствено мен.
Следващата врата, през която минах, беше на „Четирите провинции“. Затворих я зад гърба си и застанах сред дълбоката тишина на пустеещата кръчма. Доближих на пръсти бара, шепнешком поръчах и дълго отпивах, лекувайки душата си. До мен стоеше възрастен човек, също потопен в търсене на житейските закономерности в дълбините на чашата си. Изминаха десет минути, след което той много бавно повдигна глава и се взря далеч отвъд оплютото от мухи огледало, отвъд мен, отвъд себе си.
— Какво сторих през този ден — изрече жалостиво — дори за едно човешко същество? Нищо! Ето защо се чувствам така ужасно съкрушен.
Аз чаках.
— Колкото повече остарявам — продължи той, — толкова по-малко правя за хората. И колкото по-малко правя, толкова повече се превръщам в затворник на подсъдимата скамейка. Един грабител, нищо повече!
— Вижте… — рекох.
— Не! — извика мъжът. — Това е огромна отговорност, когато светът се спуска и те отрупва с дарове. Ето, например залезите. Целите розови и златни, като онези пъпеши, които внасят от Испания. Това е дар, нали?
— Така е.
— Е, на кого да благодариш за тях? Не можеш да завлечеш господ в бара, нали? С него се говори само тихо. Имам предвид някой, когото да хванеш под мишница, да го тупнеш по гърба и да му кажеш: благодаря за прекрасната утринна светлина, човече, страшно съм ти задължен за вида на онези цветенца край пътя и за тревата, стелеща се на вълни от вятъра. Това също са дарове, кой ще го отрече?