— Не и аз — отвърнах.
— Случвало ли ти се е да се събудиш посред нощ и да усетиш отвън, зад прозорците, първия полъх на лятото след мразовитата зима? Будиш ли тогава жена си, за да й изкажеш благодарността си? Не, просто лежиш като дръвник, подхилквайки се тихичко, насаме с новото време! Улавяш ли хода на мисълта ми?
— Съвсем ясно.
— Тогава не носиш ли ужасна вина? Няма ли да се изгърбиш от нейната тежест? Да получаваш всички тези прекрасни неща и да не даваш нито пени в замяна? Тези топли лета и златни есени, дори чистият вкус на бирата тук, ако щеш, са скрити някъде в тъмната ти плът и осветяват душата ти, а ти се чувстваш глупаво да отидеш и да благодариш на който и да е смъртен за цялото това богатство. Какво се пише на хора като нас, проклети скъперници, които трупат благодарност за цял живот и никога не харчат и прашинка от нея? Няма ли един ден да се прекършим под непосилното бреме и да покажем изгнилата си сърцевина?
— Не бях се замислял…
— Ами мисли, момче! — викна той. — Ти си млад и си американец, нали? Получил си същите дарове от природата, както и аз. Но поради това, че не благодариш смирено за тях никъде, на никого, по никакъв начин, вече си взел да пускаш коремче и да се запъхтяваш. Не се май, а действай, преди да си станал ходещ мъртвец!
С което той премина към последната фаза от своето съзерцание и Гинесът заплиска нежно по горната му устна, оставяйки следи от бяла пяна.
Излязох от бара в свъсеното неделно време.
Застанах, гледайки сивокаменните улици, сивокаменните облаци и вкочанените минувачи, издишващи сиви погребални облачета от мразовитите си устни.
В дни като този, помислих си, нещата, които никога не са те застигали, се стоварват отгоре ти, влизат ти под кожата. Господ да е на помощ на онези, които не са платили дълговете си в подобен ден.
Потръпвайки, се обърнах като ветропоказател на слабия вятър. Изправих се неподвижно. Заслушах се.
Стори ми се, че повеят се е обърнал и сега идва някъде от запад, носейки със себе си едва доловимо трептене, подрънкване, като от звук на арфа.
— Хубаво — прошепнах.
Сякаш някой издърпа запушалка и всичката сива морска вода се устреми с рев надолу през обувките ми — почувствах как тъгата ми изчезва.
Упътих се зад ъгъла.
И там седеше дребна жена, едва ли не наполовина на арфата си, протегнала ръце напред към трептящите струни като дете, докосващо прозрачни струи дъжд.
Кордите потрепнаха; звуците се разтвориха подобно на водни кръгове, плискащи се о̀ брега.
От инструмента изскокна „Дани Бой“, последвана от жалостивата „Зелена рокля“, после „Лимърик е моят град, Шон Лиъм моето име“ и „Най-шумният помен“. Мелодиите създаваха усещане като от шампанско, налято догоре в голяма чаша, чиито ситни пръски гъделичкат клепачите ти и галят нежно челото.
На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, танцувайки в неподвижните обувки.
Арфата засвири „Янки Дудъл“.
И аз отново се натъжих.
Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!
Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни наново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.
Душата ми въздъхна в мен.
„Ето го шансът ти!“, едва не извиках на глас. Боже мой, разбира се!
Но се удържах и я изчаках, докато ожъне и последните пълни снопове от „Янки Дудъл“.
После, със сърце, заседнало в гърлото, казах:
— Свирите прекрасно.
Тялото ми олекна с петнайсет кила.
Жената кимна и подкара „Лято на брега“, като пръстите й тъчаха ефирни пелерини само от дихание.
— Наистина прекрасно — повторих и от раменете ми паднаха още десет кила.
— Като свирите четирийсет години — отвърна тя, — вече дори не забелязвате.
— Достатъчно добра сте за симфоничен оркестър.