— Хайде, стига! — Две врабчета изпърхаха в нишките на плавно тъчащия стан. — Защо ми е да свиря в оркестър?
— Поне ще работите на закрито.
— Баща ми направи тази арфа. — Ръцете й ту се отдалечаваха, ту се връщаха отново. — Той свиреше добре, научи и мен. Казваше ми, каквото и да правиш, бягай от закритите пространства!
Старата жена примигна при спомена.
— Свири отпред, отзад, около театрите, бяха неговите думи, но не и вътре, където музиката се задушава. Инак със същия успех можеш да го правиш и в ковчег.
— Инструментът не се ли поврежда от дъжда?
— Затворените помещения повреждат арфите, казваше татко. Дръж я на открито, давай й да диша, да поема чист тон и тембър от въздуха. Освен това, добавяше, когато хората си купуват билети, всеки си мисли, че може да ти крещи да свириш нагоре, надолу, настрани, единствено заради него. Бягай от това, учеше ме, иначе една година ще те хвалят, а на другата ще те плюят. Ходи там, където ще минават покрай теб. Ако им харесва песента ти — чудесно, ако не — ще бягат от живота ти. Така, дъще, ще срещаш само онези, които са ти сродни по душа. Защо да се затваряш с демони и чудовища, когато можеш да живееш сред свежия вятър на улицата, в компанията на ангели? Но аз много се разприказвах. Защо ли?
Тя ме погледна за първи път, примижавайки, като човек, излязъл от тъмна стая.
— Кой си ти? — попита. — Развърза ми езика! Какво имаш на ума си?
— Нямах нищо хубаво допреди минута, когато минах покрай този ъгъл. Тогава бях готов да съборя колоната на Нелсън. Да вдигна скандал на някоя опашка за билети, да плача и да богохулствам едновременно.
— Някак не те виждам да го правиш. — Ръцете й изтъкаха още няколко педи от песента. — Е, и какво ти промени настроението?
— Ти — отвърнах.
Сякаш бях стрелял с топ в лицето й.
— Аз? — изгледа ме тя.
— Ти повдигна деня от паважа, разтърси го и го накара да затича с нови сили.
— Аз съм сторила това?
За първи път ми се стори, че от мелодията изпопадаха няколко ноти.
— Или, ако щеш, твоите ръце, които вършат работа, без дори да ги забелязваш.
— Когато имаш дрехи за пране, просто ги изпираш.
Усетих как оловните тежести отново се наливат в крайниците ми.
— Недей! — казах. — Защо трябва ние, минувачите, да се наслаждаваме, а ти самата — не?
Тя наклони глава, а ръцете й забавиха хода си.
— А на теб защо ти е да се занимаваш с такива като мен?
Стоях пред нея, чудейки се дали да й предам онова, което ми бе казал старецът сред сънния покой на „Четирите провинции“. Да й разкажа за хълма от красота, издигал се, изпълвайки душата ми през целия мой живот, край който аз стоях с детска лопатка, раздавайки го на малки порцийки обратно на света? Да изброя всичките си дългове към хората от сцени и екрани, които ме бяха карали да се смея, да плача или просто да се чувствам жив, но на които никой от публиката в затъмнената зала не се бе осмелил да викне: „Ако някога ти потрябва помощ, аз съм ти приятел!“. Да й опиша случката от преди десет години, с оня мъж на последната седалка в автобуса, който се смееше толкова леко и непринудено, че всички пътници се заразиха и се заливаха в смях, слизайки през вратите, но никой нямаше куража да поспре, да го докосне по рамото и да каже: „Човече, нямаш представа как ни ободри, бог да те поживи!“. Можех ли да й кажа, че тя е само част от една дълга сметка, отдавна дължима и вече просрочена? Не, не можех да й кажа нищо от това.
— Ще си представиш ли нещо заради мен?
— Какво?
— Представи си, че си американски писател, търсещ материал далеч от дом, жена, деца и приятели, в унил хотел, в безрадостен сив ден, с душа, изпълнена единствено с натрошено стъкло, сдъвкан тютюн и изпоцапан в сажди сняг. Представи си, че както бродиш из проклетите студени улици, свиваш зад един ъгъл и не щеш ли, попадаш на малка жена със златна арфа и всичко, което тя свири, е от други сезони — есен, пролет, лято, раздавано безплатно на който пожелае. И ето че ледът се стопява, мъглата се вдига, вятърът се сгрява от юнски полъх и десет години се смъкват от плещите ти. Можеш ли да си го представиш?
Мелодията й прекъсна.
— Ти си побъркан.
— Представи си, че си на мое място — продължих. — Връщаш се в хотела си. И по пътя ти се иска да чуеш нещо, каквото и да е. Свири. И докато свириш, надзърни иззад ъгъла и послушай.
Тя постави пръсти върху струните и замря, помръдвайки устни. Аз чаках. Накрая от гърдите й се изтръгна въздишка, стон. После внезапно кресна: