— Махай се!
— Какво?…
— Заради теб се схванах като дърво! Ето, виж какво направи!
— Исках само да ти благодаря…
— Ще благодариш на задника ми! — извика тя. — Мръсник, говедо! Остави ме на мира! Гледай си твоята работа! Горкичките ми пръсти, напълно съсипани!
Тя се вторачи първо в тях, а после в мен с яростен, неподвижен поглед.
— Марш оттук, да те няма!
Побягнах зад ъгъла в отчаяние.
Ето, рекох си, вместо да изпишеш вежди, избоде очи. Унищожи я със своите благодарности. Защо не си държа затворена глупавата уста?
Сниших се, прислоних се до едно здание. Изтече някъде около минута.
Хайде, скъпа, хайде, мислех си. Засвири отново. Не за мен, за себе си. Забрави какво казах! Моля те.
Прозвучаха няколко слаби, неуверени акорда.
Нова пауза.
После, когато вятърът повя отново, с него долетя звукът на много бавна мелодия.
Самата песен бе стара и аз знаех думите й, които си нашепвах, слушайки.
Да, помислих си, продължавай.
Виж ти, рекох си, колко мъдра е тази жена.
А аз едва не я бях смачкал със своята похвала.
А тя бе цялата в синини от моята мечешка добронамереност.
Но сега, с тази песен, казваща далеч повече, отколкото бих могъл да изрека, тя се лекуваше.
Изчаках я докато преполови третия куплет и едва тогава минах отново покрай нея, повдигайки леко шапка.
Но очите й бяха затворени и тя се вслушваше в онова, което правеха ръцете й, докосвайки струните като нежните ръце на много младо момиче, за първи път познало дъжда и миещо дланите си под неговите бистри водопади.
Вече бе минала през безгрижието, после през угрижеността, и сега я бе грижа точно толкова, колкото трябва.
Ъгълчетата на устата й бяха леко присвити.
Размина се, рекох си. На косъм, но се размина.
Оставих ги като две приятелки, срещнати случайно на улицата — нея и арфата й.
Закрачих бързо към хотела, за да й благодаря по единствения начин, който умеех — като свърша собствената си работа, и я свърша добре.
Но по пътя се отбих в „Четирите провинции“.
Гледайки да танцувам леко на музиката, без да наранявам крехката детелина или чувствата на нечия любов, отворих вратата на бара, озъртайки се за човека, чиято ръка така ми се искаше да стисна.
22.
И така продължаваше ден след ден. Аз поразявах Кита с харпун, разрязвах плътта му, четях Марк Аврелий и се възхищавах на самоубийството му, а след това всяка вечер вземах таксито и отивах да обсъдя новите осем страници от сценария с мъжа, който слизаше от жените само за да препуска подир хрътките. После, към полунощ, когато бях готов да се върна към дъждовните приливи и хотел „Роял Хайбърниан“, Джон будеше телефонистката в централата на Килкок и я караше да ме свърже с най-сгряващото, макар и напълно неотоплено, място в града.
— Барът на Хийбър Фин ли е? — виках в слушалката аз. — Там ли е Майк? Бихте ли го извикали, моля?
Виждах ги с вътрешния си взор — местните момчета, строени в редица, надничащи иззад барикадата на тезгяха към оплютото от мухи огледало — замръзнало зимно езеро, в което, потънали в прекрасния лед, се открояваха собствените им отражения. Чувах отсреща напевния призив на Фин и бързия отклик на Майк:
— На път съм вече!
Бързо научих, че това „На път съм вече“ не е някакъв светкавичен процес, който би могъл да накърни достойнството или да разкъса фината дантела на поредната раздумка, изтъкана с търпение и грижа в кръчмата на Фин. То бе по-скоро постепенно отделяне, отместване на баласта така, че центърът на тежестта дипломатично да премине към онази далечна, празна част на помещението, където се намираше самотната, забравена от всички врата.