Пресмятайки времето, бях установил, че по-дългата част от среднощното пътешествие на Майк — тази от бара до вратата на заведението — отнемаше към половин час. Останалата — оттам до къщата, където чаках аз, нямаше и пет минути.
И тъй, една късна вечер през февруари, аз се обадих и зачаках.
Най-сетне откъм гората се зададе старото возило, сивкаво-зеленикаво на цвят като самия Майк. Колата и шофьорът, движейки се полека, спокойно, с пъхтене, хриптене и свирене, спряха на алеята и аз излязох да ги посрещна под безлунното, обсипано със звезди небе, от което за разнообразие не се лееше дъжд.
Надникнах през страничния прозорец в тъмното купе — светлините на таблото вече от дълги години бяха предали богу дух.
— Майк?…
— Че кой друг? — прошепна затворнически той. — Каква чудесна топла вечер само, а?
Навън беше към пет градуса, но Майк никога не бе ходил по на юг от крайбрежието на Типерари, тъй че метеорологичните понятия бяха относителни.
— Чудесна, наистина. — Седнах до него и затръшнах скърцащата врата със задължителната за затварянето й сила, от което по земята се посипаха люспици ръжда. — Е, как я караш напоследък?
— Бива. — Той пусна колата да се влачи по инерция по неравния горски път. — Здрав съм, какво повече да иска човек, като от утре започват пости?
— Пости — повторих замислено. — Е, и от какво ще се откажеш, докато те траят, Майк?
— И аз се чудех същото. — Майк засмука цигарата си и огънчето освети за миг сбръчканата, примижаваща от дима маска на лицето му. — И си рекох, защо да не махна ей тия пущини. Не стига, че са скъпи колкото златни коронки, а и ми задръстват дробовете. Като сметнеш парите, дето ги давам за тях на година, свят да ти се завие. Тъй че няма да ги видиш в устата ми през целите пости, а после кой знае, може и съвсем да ги откажа!
— Браво на теб — казах аз като заклет непушач.
— Ще видим колко е браво — изхриптя Майк, изпускайки дим през ноздрите си.
— Желая ти успех.
— Ще ми е нужен — отвърна той. — Стар порок трудно се зарязва.
И колата се понесе, направлявана от уверената му ръка и собственото си тегло, покрай торфената низина и през рядката мъгла, към Дъблин, с комфортните петдесет километра в час.
Не мога да не отдам дължимото на Майк — той бе най-внимателният шофьор в целия божи свят, включително и във всяка малка, тиха, трезва, произвеждаща мляко и масло страна, за която бихте се сетили.
Преди всичко, той бе невинен светец в сравнение с онези автомобилисти, които сякаш натискат малък бутон с надпис „параноя“ всеки път, щом седнат зад волана в Лос Анджелис, Мексико Сити или Париж. Или пък с онези слепци из римските улици, захвърлили бялото бастунче и канчето за милостиня, но все още носещи холивудските си тъмни очила, които с безумен кикот пилят гумите на спортните си коли по Виа Венето. По цяла нощ, на фона на древния Колизеум, под прозореца на хотела ви вият мотори, с които съвременните християни се носят стремглаво към ямите с лъвове.
Погледнете за сравнение Майк. Вижте лекотата, с която дланите му любовно гладят кормилото, завъртайки го плавно като часовник, тихо и спокойно като движението на зимните съзвездия сред заснеженото небе. Вслушайте се в гласа му, издишащ нощна мъгла, с който той омагьосва пътя, докато кракът му полека натиска послушния педал на газта. Скоростта е петдесет. Нито километър повече, нито два по-малко. Майк и неговата сигурна ладия, плъзгаща се по кадифено езеро, където самото време е потънало в дрямка. Вижте, сравнявайте. И привържете такъв човек към себе си с мило и драго, надарете го със злато и сребро, стискайте топло ръката му в края на всяко пътуване.
— Лека нощ, Майк — казах, когато стигнахме хотела. — Утре ще се видим пак.
— Ако е рекъл господ — отвърна той.
И колата плавно се отдалечи.
Нека сега прескочим двайсет и три часа за сън, закуска, обяд, вечеря, чашки преди лягане и други от този род. Да оставим часовете на превръщане на един лош сценарий в добър да се разтворят в дъжда и торфената мъгла. И ето че пак е среднощ, младият писател се появява отново на прага на имението, облян от топлата светлина, струяща през отворената врата, и се спуска като слепец по стълбите през мъглата, към колата, която знае, че го чака някъде там.