— Какво…? — понечих да попитам.
— Но те вече бяха отминали, отнасяйки катастрофата със себе си. Мъглата се затвори зад тях. Аз останах сам на празния път, с умрелия фенер в ръка.
Докато стигна вратата на заведението, и двете „тела“, както те ги наричаха, вече бяха проснати на тезгяха.
Клиентите се тълпяха отпред, но не за напитки, а колкото да пречат на доктора, който трябваше да се промъква ребром, за да стигне от едната до другата жертва на сляпото каране нощно време по мъгливи пътища.
— Единият е Пат Нолан — прошепна Майк. — В момента не работи. Другият е господин Пийви от Мейнут, търгува с цигари и сладкарски стоки. — После, вече с по-висок глас: — Мъртви ли са, докторе?
— Няма ли да млъкнете най-сетне? — Той приличаше на скулптор, мъчещ се да довърши две мраморни статуи в естествен ръст едновременно. — Я по-добре ми помогнете да смъкнем единия пострадал на пода!
— Подът е гробница — каза Хийбър Фин. — Там ще изстине до смърт. Нека си стои горе, където се събира топлият въздух от приказките ни.
— Но как е възможно — рекох объркано аз. — През живота си не съм чувал за подобен инцидент. Сигурни ли сте, че не е имало кола? Само двама души на велосипедите си?
— Само? — извика Майк. — Боже милостиви, човече, ако настъпиш по-здраво педалите, с тях можеш да вдигнеш шейсет километра в час. А по дълъг наклон — и до деветдесет и пет! И на всичкото отгоре са се носели без никакви светлини.
— Това не е ли противозаконно?
— Само това оставаше, държавата да се меси и тук! Та тия юнаци са хвърчали, всеки към своя град така, сякаш нечестивият ги е гонел по петите! В срещуположни посоки, но от една и съща страна на шосето. Нали наредбата е велосипед винаги да се кара в насрещното, че така било по-безопасно. И виж докъде ги е докарала тая щуротия. Единият е запомнил да кара по правилата, а другият не! Защо разните чиновници не си държат устите затворени, ами карат хората да се трепят за нищо? Ето на, сега тия двамата умират!
— Умират? — изгледах го аз.
— А ти как мислиш? Какво според теб стои между двама яки мъжаги, засилили се един срещу друг по пътя от Килкок за Мейнут? Мъглата! Само тя и нищо друго, което да им попречи да си строшат черепите. При такъв челен удар всичко се разхвърча като кегли, ударени от топка за боулинг! Бам! И ето че приятелчетата летят на три метра във въздуха, гушнали се глава до глава, а колелата им са се оплели като два сдавили се котарака. После всичко пада на земята и остава да лежи там, в очакване да дойде оная с косата.
— Не ми се вярва от такова нещо…
— Не ти се вярва ли? Та само през миналата година в родната ни страна не е минала и една нощ без подобен смъртен случай!
— Искате да кажете, че ежегодно над триста ирландски велосипедисти загиват, блъскайки се един друг?
— Самата божа истина, колкото и да е жалко.
— Аз никога не излизам с колелото си по тъмно — обади се Хийбър Фин, без да откъсва очи от телата. — Предпочитам да вървя пеш.
— Но дори и така, пак ще те прегазят. С велосипед или не, все ще се намери някой малоумник да се носи насреща ти. Ще те размажат, като стой, та гледай. Колко здрави мъжаги съм виждал превърнати в развалини, потрошени, че и по-зле. — Майк стисна клепачи. — Човек почти би си помислил, че още не сме порасли да контролираме мощта на тази сложна машина.
— Триста жертви на година? — повторих замаяно аз.
— И то без да броим хилядите „живи трупове“, които захвърлят завинаги колелата в канавката и остават да кретат на държавна пенсия, едва изхранвайки осакатените си тела.
— Докога ще стоим тук и ще говорим? — махнах безпомощно към двете жертви. — Няма ли наблизо болница?
— В такава безлунна нощ — обади се Фин — по-добре да вървиш направо през полето и да не си показваш носа на проклетите пътища! Само така съм доживял да чукна петдесетте.
— Аа… простена единият от ранените.
Докторът, усещайки, че е мълчал прекалено дълго и започва да губи вниманието на публиката, го привлече обратно, като се изправи рязко и се прокашля.
— Така!
Барът притихна в очакване.
— Ей този тук — посочи показалецът му. — Охлузвания, разкъсвания и адски болки в кръста за поне две седмици напред. Колкото до другия обаче… — Тук той си позволи да се помръщи няколко секунди, оглеждайки по-бледия пострадал, който изглеждаше готов за гримиране в погребалното бюро и след това за опело. — Мозъчно сътресение!