И това добродушие се бе дестилирало в него като ситен дъждец, бе охлаждало пламналите му нерви, гасило горските пожари във всяка част на тялото му. Тези валежи бяха умивали неговия лик, оставяйки върху него печата на мъдростта, бръчките на Платон и Есхил. От тях по бузите му се бе появявала руменина, в очите блясък, а гласът му бе ставал сипкав и мек. Разливайки се в гърдите му, те бяха карали сърцето да бие равномерно и спокойно, разхлабвали ръцете върху тресящото се кормило и придавали елегантна небрежност на стойката му в шофьорската седалка, та да може тъй леко и плавно да води колата през мъглите, делящи ни от Дъблин.
А самият аз, с малцов привкус на езика и спиртни изпарения, изгарящи синусите ми, нито веднъж не бях усетил, че старият ми приятел лъха на алкохол.
— Да — обади се отново Майк. — Взех, че отказах другото.
Последното късче от мозайката легна на мястото си.
Днес, в първия ден от постите.
Днес, за първи път от всички вечери, през които бях пътувал с него, Майк беше трезвен.
А през всички изминали сто четирийсет и няколко нощи, бавното му и внимателно каране не е било само заради моята безопасност, не, а заради топлата благост, която се е лашкала в него ту на една страна, ту на друга, докато сме взимали дългите, полегати виражи.
Кой, при това положение, можеше да каже, че познава ирландците, и от коя страна? Майк… Кой беше Майк и какво, за бога, представляваше? Кой Майк беше истинският, онзи, когото всички познаваха?
Не, нямаше да мисля за това!
За мен имаше само един Майк. Този, когото самата Ирландия бе оформила от дъжда и лошото време, от сеитбите и жътвите, от своите малцове и хмелове, от втасванията и бутилиранията, от кръчмите с цвят на узряло зърно, от вълнуващите се от нощния вятър ечемик и пшеница — добрият шепот, който се чува надалеч в гората или мочурището, докато преминавате. Това беше Майк до мозъка на костите, до очите и сърцето, до сръчните ръце. Ако ме попитате какво прави ирландците такива, каквито са, ще ви посоча пътя, по който да тръгнете, и ще ви кажа къде да свърнете за бара на Хийбър Фин.
Първият ден от постите. Докато успея да преброя до десет, вече бяхме в Дъблин!
На следващата вечер отново бях в Килкок. Излязох от вратата на великия си работодател и таксито ме чакаше, боботейки с мотора си. Наведох се, за да сложа в ръцете на скъпия Майк една специална бутилка.
Решително, жарко, умоляващо, с цялата дружеска настойчивост, каквато има на света, погледнах в суровото, непознато, изцъклено лице на този чудесен човек.
— Майк — казах.
— Сър! — извика той.
— Направи ми една услуга.
— Каквато поискате!
— Нося ти нещо. Това е най-доброто отлежало ирландско уиски, което успях да намеря. И преди да потеглим, Майк, искам да го изпиеш — всичкото, или поне част от него. Ще го сториш ли заради мен? Закълни се във всичко най-свято, че няма да ми откажеш.
Той претегли чутото и самата мисъл сякаш поуталожи гибелния пламък в очите му.
— Поставяш ме в адски затруднено положение — каза.
Насила затворих пръстите му около гърлото на бутилката.
— Защо не се откажеш от нещо друго за през постите?
— Какво друго има в Ирландия, че да се откажа от него? Но я чакай малко! Ще се откажа от жените!
— Ходиш ли още по жени?
— Не — отвърна той. — Но все едно, ще се откажа!
И отпи от шишето.
Докато го правеше, велико спокойствие, мир и ведрина се разляха по устата, по очите, по цялото му лице, а костите му тихо се отпуснаха под дрехите.
Погледнах го внимателно.
— Ех, Майк, Майк. Най-сетне се върна.
— А колко надалеч бях отишъл — отвърна той.
И бавно поехме към Дъблин.
23.
Тъкмо влизах в хотел „Роял Хайбърниан“, когато една просякиня ръгна в лицето ми увитото си в дрипи бебе и извика:
— Смилете се, за бога! Моля ви, нямате ли поне капка жалост?
Беше ми останала малко някъде из джобовете и след като порових известно време и я открих, тъкмо се канех да й я дам, когато от гърлото ми се изтръгна неволен вик на почуда. Монетите се разпиляха от шепата ми.
Това бе мигът, когато очите ми попаднаха върху лицето на бебето, а неговите — върху моето.