Жената начаса го дръпна встрани. Наведе се и взе да събира парите, поглеждайки нагоре към мен в някаква трескава паника.
— Какво по дяволите става тук? — промълвих сам на себе си, докато прекрачвах във фоайето, не знаейки на кой свят се намирам. — Как е възможно?
Въпросът беше в бебето, детето на просякинята. То бе същото — носът, устата, но най-вече очите — същите очи, които бях видял още преди години, когато пътувах до Ирландия и се нагледах на просяци. През далечната 1939-а, а ето че… Но не, това бе някаква лудост!
Върнах се бавно до вратата на хотела, отворих я и надзърнах навън.
Улицата беше празна. Жената и парцаливият й вързоп бяха офейкали в някоя друга уличка, пред друг хотел, при други пристигащи или заминаващи.
Затворих вратата и тръгнах към асансьора.
— Не! — казах си още веднъж. — Това не може да бъде!
После се сетих накъде съм се упътил и влязох в кабината.
Бебето обаче не си отиваше.
По-точно, мисълта за него.
Споменът за други години, за дъждовни и мъгливи дни, за майката и малкото създание, саждите по личицето му и викът на самата жена, наподобяващ писъка на спирачки, натиснати, за да се избегне вечно проклятие.
Понякога, късно нощем, чувах вопъла й, докато политаше от скалите на ирландското време, за да се разбие в подножието им, там, където вълните неспирно прииждаха и се оттегляха, но вълнението оставаше вечно.
Като детето.
Пак ли това, сепвах се, умислен над чая си, или над ирландското кафе след вечеря. Ама че глупост!
Винаги се бях надсмивал над неща като метафизика, астрология, хиромантия. Но тук нещата опираха до генетика. Същата тази жена ме бе дърпала за ръкава и пъхала в лицето ми дрипавото си, немито отроче преди цели четиринайсет години! Да не би да беше родила още едно или да ги вземаше отнякъде под наем за през сезона?
Но тя самата не ме вълнуваше. Нейната загадка ми беше ясна. Виж, бебето, от друга страна, бе истинска и неразгадаема мистерия! Да не се промени толкова време?! Невероятно! Невъзможно! Умопобъркващо!
И ето че, когато ми се удаваше да се изплъзна от срещите с моите двама мъчители, филмовия режисьор и Кита, аз започнах да бродя из улиците на Дъблин, в търсене на просякинята и нейното вечно бебе.
Обикалях от Тринити Колидж до О’Конъл Стрийт и парка „Сейнт Стивънс“, преструвайки се, че изпитвам огромен интерес към архитектурата, но всъщност тайно се озъртах за нея и страховитото й бреме.
Попадах на обичайната тълпа от дрънкащи на банджо музиканти, кълчещи се танцьори, всевъзможни певци — гъгнещи тенори и плътни баритони, жалещи по изгубени любови и ридаещи над майчини гробове, но никъде не успявах да застигна своя дивеч.
Най-сетне реших да се обърна към портиера на хотела.
— Ник — рекох.
— Да, сър?
— Има една жена, дето понякога се спотайва край стълбите отпред…
— А, онази с бебето?
— Нима я познаваш?
— Дали я познавам? Мили боже, тя ми стъжня живота, откакто станах на трийсет, а вижте ме, вече съм почти побелял.
— Толкова отдавна ли проси?
— Че и от по-рано, мен ако питате.
— Да имаш представа как се казва?
— Моли, ако не се лъжа. Моли Макгилахи. Прощавайте, сър, но защо ви интересува?
— Поглеждал ли си някога детето й, Ник?
Носът му се сбръчка като от вкиснато.
— От години вече не го правя, сър. Тия просякини държат децата си в ужасен вид, правят ги да изглеждат почти като чумави. Нито ги мият, нито ги бършат, нито ги кърпят. Ако са спретнати, ще им пречи на занаята, видите ли. Колкото са поопърпани, толкова по-добре.
— Ясно, Ник. Значи всъщност никога не си му обръщал особено внимание?
— Естетиката е съкровена част от моя живот, сър, поради което умея добре да отвръщам поглед. Извинете ме, но в случая съм твърде сляп, за да ви помогна.
— Извинен си, Ник — подадох му два шилинга аз. — Между другото… да са се мяркали наоколо напоследък?
— Като се замисля, сър, странно, но май не съм ги виждал тук вече… — той запресмята на пръсти и вдигна учудено вежди — трябва да има поне две седмици! Такова нещо досега не се е случвало.
— Не се е случвало? Е, благодаря, Ник.
И аз се спуснах надолу по стълбите, за да продължа издирванията си.
Беше очевидно, че тя се крие.
Нито за момент не можех да допусна, че тя или детето са болни.