Междувременно жената се върна с чаши и за двама ни. Аз отпих, погледнах я и попитах:
— Вие навярно сте майката?…
— Тя ми е сестра — намеси се малкият. — Майка ни отдавна вече е получила наградата си в небесата: по един грош на ден за хиляда години напред, по един черен гологан оттам нататък и вечно студено лято до второ пришествие.
— Сестра?! — В гласа ми вероятно е прозвучало недоверие, защото тя се извърна настрана, преструвайки се на заета с бирата си.
— Никога не би предположил, нали? Изглежда поне десет пъти по-възрастна. Е, ако студът не те състари, то немотията със сигурност ще го направи. Студ и немотия — ето цялата ни тайна. Дори порцеланът се пука на това време. А някога тя беше най-финият порцелан, излизал от пещта на лятото. — Той нежно я ръгна с лакът. — Но ето че вече трийсет години откак ми е майка…
— Значи трийсет години си бил…
— Пред прага на „Роял Хайбърниан“? Да, че и повече! С истинската ни майка преди това, с баща ми, и с неговия баща, с цялата рода! Още щом съм се родил, са ме повили набързо и са ме изкарали на улицата, викайки: „Милост, съжалете се“, а светът е бил глух, сляп и ням като камък. Трийсет години със сестра ми, а преди това десет с майка ми — смятай от колко време Мъникът Макгилахи е на показ!
— Четирийсет? — извиках и изпих джина наведнъж, за да подкрепя логиката си. — Наистина ли си на толкова? И през всичките тези години… но как…?
— Как съм попаднал в бизнеса ли? — попита бебето. — Ами общо взето не съм го избирал, а съм се родил в него. Девет часа на вечер, без почивни дни, с гъвкаво работно време, получавам си надницата не с фиш, а най-вече във вид на прах и боклуци от хорските джобове.
— И все пак, не проумявам… — посочих с ръка аз ръста, телосложението, лицето му.
— И аз сигурно никога няма да проумея — каза Мъникът Макгилахи. — Дали съм просто лилипут, роден с някакъв недъг? Жлезите ли са ми изиграли този номер, или някой ме е предупредил, подшушнал ми е, че е най-добре да не пораствам?
— Това едва ли може…
— Не може ли? О, може, и още как! Слушай. Хиляди пъти са ми го казвали, и собственият ми баща хиляди пъти ми го е набивал в главата, връщайки се от просешките си обиколки. Помня как ме сочеше с пръст, докато лежах в кошарката си, и повтаряше: „Мъник, каквото щеш прави, но да не ни посмял да порастваш — нито мускулче, нито косъмче, нищо! Там, навън, е истинското нещо, Светът. Чуваш ли ме, Мъник? Там е Дъблин, отвъд него Ирландия, а отгоре над всичко — коравият задник на Англия. Не си струва мисленето, зора, планирането да растеш, да се мъчиш да си пробиваш път в живота, затова чуй ме добре. Ние ще спираме растежа ти със страшни истории, с истини, с предупреждения и предсказания, ще те отбием от кърмата с джин, ще те одимяваме с испански цигари, докато станеш като пушен ирландски бут — розов, сладък и малък — чуваш ли, малък! Не съм искал да се появяваш на тоя свят, но ти взе, че се пръкна, затова лежи си по-ниско от тревата; недей да ходиш — пълзи; недей да говориш — хленчи; недей да работиш — мързелувай. И когато въпреки това светът ти додее, ти в отговор му изрази своето мнение — нацапай пеленките! Ето, Мъник, вечерната ти доза домашно уиски. Пий, не бой се. Четиримата конници от Апокалипсиса чакат край река Лифи. Искаш ли да ги видиш? Добре, да вървим!“. И ние се измъквахме навън, и тръгвахме на поредната обиколка. Татко дрънкаше на банджо, а аз държах в краката му купичката за милостиня. Или пък играеше степ, хванал под едната мишница инструмента, а под другата мен, та не се знаеше кой вдига по-ужасен шум. После, късно през нощта, се натръшквахме четирима в едно легло — като чували гнили картофи, останали от гладна реколта. А понякога, от нямане какво да прави, баща ми изскачаше от завивките по никое време, излизаше навън на студа и се заканваше на небето с юмруци. Помня, виждал съм го, чувал съм го, как предизвиква господ да го довърши, защото Исус му бил свидетел, ако той имал възможност да довърши него, щял така да го подреди, че само да се разхвърчат бради и перушина, светлините да угаснат и целият велик театър на Мирозданието да хлопне кепенци завинаги! „Чуваш ли ме, господи, тъпак задръстен такъв, с твоите вечни дъждовни облаци, дето им обръщаш черните задници към нас, или изобщо не ти пука?“ Вместо отговор небето плачеше и майка ми правеше същото, по цяла нощ. А на следващата сутрин излизах отново, вече в нейните прегръдки, и така ме подмятаха помежду си, ден след ден. Тя оплакваше единия милион ирландци, умрели от глад през 51-ва, а той жалеше по четирите милиона, отплавали за Бостън… После, една нощ, татко също изчезна. Може и той да се е качил на някой шантав параход като останалите, за да забрави за нашето съществуване. Аз му прощавам. Сиромахът беше съвсем пощурял от глад и от това, че искаше да ни изхрани, а нямаше с какво. И тогава мама просто прогизна в собствените си сълзи, разтвори се, тъй да се каже, като светица, направена от захар, отиде си, още преди утринната мъгла да се отдръпне, и земята я погълна. Сестра ми, тогава дванайсетгодишна, порасна, източи се за една нощ. А аз? Аз пък — напротив, смалих се. Всеки от нас, естествено, още дълго преди това бе решил по кой път да тръгне. Но част от моето решение си беше заложена в мен, защото, кълна се, си давах много добре сметка за своя актьорски талант! Бил съм още на девет дни, когато всеки свестен просяк в Дъблин, щом ме видел, възкликвал: „Ей това се казва бебе за просия!“. А после, щом съм навършил няколко седмици и майка ми стояла с мен под дъжда на стъпалата на театъра, минаващите актьори и режисьори, чувайки елегичния ми рев, до един казвали, че трябва да ме вземат в трупата и да ме учат на занаят! Тъй че, ако бях пораснал, сцената щеше да е моя, но ето че не съм, а Шекспир не е писал роли за мъници. Освен може би тази на Пък от „Сън в лятна нощ“. Като съм прехвърлил четирийсет дни, уменията ми вече карали конкуренцията да настръхва. Другите клошари се надпреварвали да заемат моята кожа, плът, душа и глас — кой за час, кой за два. Като легнала болна, мама взела да ме дава под наем на половин ден. И всеки, който ме вземал, ме връщал с хвалба и благодарност. „Ама и този малкият така врещи, казвали, че ще измъкне пари и от папския поднос за подаяния!“ Една неделна сутрин пред катедралата покрай мен минал американски кардинал и останал прикован на място от воя, който съм надал при вида на ярките му, шарени одежди. Думите му били, че моят рев звучал като рождения плач на Христос, примесен със злокобния вопъл на Луцифер, низвергнат от небесата и разплискан като огнени говна по урвите на Ада! Хубаво го е казал негово преосвещенство, а? Христос и дяволът омесени в едно, а бебешкото ми бръщолевене — хем пъклено, хем райско. Би ли могъл да се изразиш по-добре?