— А полицията?
— Че кой ще й каже?
Настъпи дълга пауза.
Дъждът барабанеше по прозорците.
Някъде се отвори врата и пантите й простенаха като изтерзана душа, докато един клиент излизаше, а друг влизаше.
После отново тишина.
— Не и аз — промълвих.
— Божичко, божичко…
По бузите на сестрата се търкулнаха сълзи.
Сълзи се търкулнаха и по странното, изпоцапано със сажди лице на бебето.
И двамата ги оставиха да текат, не се опитаха да ги избършат. Накрая, когато най-сетне престанаха, допиха чашите си и останаха да седят мълчаливо.
— „Роял Хайбърниан“ е най-добрият хотел в града, нали? За просия, искам да кажа.
— Така е — отвърнаха те.
— И от страх да не се срещнете с мен, сте стояли настрана от най-благодатното си находище?
— Да.
— Вечерта едва започва — казах, изправяйки се от стола. — Към полунощ от летище Шанън пристига цял самолет богаташи. Ако позволите… ще се радвам да ви придружа.
— Календарът вече е пълен със светци, но все ще намерим местенце и за вас — рече жената.
И така, аз тръгнах заедно с нея и Мъника Макгилахи обратно към хотела си през локвите, а по пътя разговаряхме за тълпата чужденци, която ще се изсипе с нощния полет малко преди дванайсет, ще се почерпи и ще тръгне да се настанява по стаите в този късен час, чудесен за просия предвид на студения дъжд и всичко останало.
Тя изглеждаше изморена, затова почти през цялото време аз носих бебето и й го върнах едва когато наближихме „Роял Хайбърниан“.
— За първи път ли се случва? — попитах.
— Кое, да ни разкрие турист ли? Да — отвърна бебето. — Имаш набито око.
— Писател съм.
— Не думай! Трябваше да се сетя. Нали няма случайно да…
— Не. Няма да напиша нито ред за случката, нито за теб, поне през следващите трийсет години.
— Мъжка дума?
— Да.
Вече бяхме на трийсетина метра от стълбите на хотела.
— Оттук нататък трябва да млъквам — каза Мъникът, отпускайки се в прегръдките на старата си сестра, свеж като морковче от джина, с блеснали очи и разрошена косица, увит в одеялцето и мръсните си пеленки. — С Моли си имаме правило, никакви приказки по време на работа. Дай лапа!
Хванах малкото му юмруче. Тънките му пръстчета бяха като пипалца на акитния.
— Бог да те благослови — каза той.
— А теб да те пази — отвърнах.
— Живот и здраве — рече бебето, — догодина ще сме спестили достатъчно пари за парахода до Ню Йорк.
— Така е — потвърди жената.
— И тогава няма да има повече просия, ще престана да бъда мръсното бебе, ревящо на дъжда и студа, ще си намеря някаква свястна, почтена работа. Разбираш ли ме, ще запалиш ли свещ за това?
— Считай, че съм го направил — стиснах ръката му аз.
— Хайде, тръгвай.
— Вече ме няма.
И аз закрачих бързо към входа на хотела, където първите таксита започваха да пристигат.
Зад себе си чух стъпките на жената, видях как ръцете й се вдигат, държейки под дъжда светия младенец.
— Съжалете ни! — викаше тя. — Имайте капчица милост!…
И монетите задрънчаха в паничката й, бебето се късаше от рев, колите прииждаха, а до ушите ми долитаха нейните „Милост“, „Благодаря“ и „Бог да ви благослови“. Чувствайки се половин метър висок, избърсах сълзите от собствените си очи, изкачих криво-ляво високите стъпала, влязох в хотела и се мушнах в леглото. Студеният дъжд шибаше по стъклата през цялата нощ и когато призори се събудих и погледнах навън, улицата бе празна, с изключение на безмилостно леещия се порой…
24.
Невероятната новина дойде с телеграма.
Националният институт по литература и изкуства с гордост ми присъждаше специална литературна награда и парична премия от пет хиляди долара. Дали бих имал възможността да се явя в Ню Йорк Сити на 24 май, за да получа наградата, овациите и чека?
Дали бих имал възможността?!
Господи, помислих си, доживях! Вече години наред познатите ми ме наричаха Бък Роджърс или Флаш Гордън.5 Казваха, че е изключено да се построят космически ракети, че хората никога няма да достигнат луната или Марс. Е, сега най-сетне може би щяха да започнат да ме наричат с истинското ми име.