— Сътресение?
Сякаш тих ветрец прошумоля сред присъстващите.
— Ще оцелее, ако го откараме бързо в болницата в Мейнут. Има ли доброволец с кола?
Всички като един се обърнаха към Тимълти. Аз се досетих, че на влизане в кръчмата на Хийбър Фин бях видял около седемнайсет облегнати велосипеда и един паркиран автомобил.
— Аз! — извика Тимълти. — То друга кола и няма!
— Добре, имаме доброволец! Хайде, вдигайте внимателно и го носете!
Мъжете се пресегнаха да поемат тялото, но в този момент аз вдигнах ръка, обходих с жест всички присъстващи и посочих към устата си. Разнесе се ахване на всеобща изненада.
— По едно за из път!
Дори извадилият по-голям късмет пострадал, блед, но внезапно върнат към живота, се озова с халба, сложена грижовно в ръката му.
— Ето, момче, вземи. Разкажи ни…
— Какво стана, а?
— Изпратете — простена другият — да доведат отец Лиъри. — Искам да ми даде последно причастие.
— Веднага! — Нолан скочи и побягна.
— Кажете на жена ми — продължи раненият — да викне тримата ми чичовци, четиримата племенници, дядо ми и Тимълти Дулин. И всички вие сте канени на помена ми!
— Ти винаги си бил момче на място, Пийви.
— У дома, в най-хубавите ми обувки, има скътани две златни монети. С тях да ми затворите клепачите. Има и трета, с нея да ми купите хубав черен костюм!
— Считай, че е сторено!
— И да има достатъчно уиски! Аз черпя!
Край вратата настана кратко оживление.
— А, това сте вие, отец Лиъри — възкликна Тимълти. — Бързо, дайте му най-доброто последно причастие, на което сте способен!
— Не ме учи как да си върша работата! — сопна се свещеникът. — Знам какво да правя, само ми дайте човека насам! По-живо!
Под възгласите на присъстващите раненият бе вдигнат високо и понесен към вратата, откъдето отчето направляваше движението.
С изчезването на главния виновник очакваният помен не се състоя и помещението се опразни, с изключение на мен, доктора, съвзелия се участник в инцидента и двама приятели, които дружелюбно се блъскаха един друг с юмруци. Отвън се чуваше гълчавата, съпровождаща товаренето на по-сериозната жертва в колата на Тимълти.
— Довърши си питието — посъветва ме докторът.
Но аз стоях и оглеждах вцепенено обстановката — втория колоездач, облакътен на бара в очакване тълпата да се върне и отново да се засуети около него, изпоцапания с кръв под, двата велосипеда, подпрени на стената като театрален реквизит, и тъмната нощ, дебнеща отвън със своята немислима мъгла; вслушвах се в деликатното равновесие на гласовете, които ту се повишаваха, ту стихваха, всеки според гърлото и характера на стопанина си.
— Докторе — чух се да произнасям, — имате ли често случаи на пострадали в автомобилни катастрофи?
— Не и в нашия град! Ако си падаш по тази част, Дъблин е правилното място! — И той кимна презрително на изток.
После прекоси бара и ме улови поверително подръка, сякаш да ми сподели някаква тайна, която ще промени съдбата ми. Придърпан по този начин, почувствах как тъмната бира се мести като баласт в стомаха ми, докато той взе тихо да шепти:
— Виж, синко, личи си, че не си пътувал много из Ирландия. Затова послушай съвета ми! Ако ще караш велосипед до Мейнут, особено в такава мъгла, натискай педалите колкото ти държат краката! Движи се с гръм и трясък! Защо? За да подплашиш другите колоездачи и кравите, ето защо! Ако караш бавно, няма да те усетят — ще се блъскат в теб с цели дузини, преди да разбереш какво е станало! И още нещо — видиш ли друго колело насреща, гаси фара — стига да работи, разбира се. Така, с угасени светлини, ще се разминете безопасно. Колко очи са се склопили навеки, колко невинни животи са погубени заради тия пущини! Разбра ли сега? Две неща: бързо каране и никакви светлини!
Кимнах, отивайки към вратата. Зад себе си чувах как героят от инцидента, вече седнал удобно и отпиващ от бирата си, обмисля и репетира началото на своя разказ:
— Карам си аз преспокойно към къщи, спускам се надолу към кръстовището, когато…
Вече отвън, докторът ми даде последен съвет:
— И ако ще ходиш нощем по пътищата, момче, винаги носи каскет. Той ще ти спести ужасни мигрени в случай, че срещнеш Кели, Моран или някой друг да се носи насреща ти. Тукашните са дебелоглави по рождение и са опасни дори пеша, особено ако са се накъркали до козирката. Ирландия си има правила за пешеходците, и първото от тях е никога да не се излиза по тъмно без шапка!