— Хайде идвай, хлапе — изрева. — Ще те уча да се гмуркаш!
— В три часа през нощта? — викнах в отговор.
— Не се опъвай, малкият, не бъди такъв страхливец! — каза той.
И аз, клетият глупак, тръгнах с него.
За да се удавя.
И да се събудя от кошмара, облян в студена пот.
26.
Фин ме разтърси за рамото.
— Синко — каза меко. — Най-добре е да тръгваш.
— Какво? — сепнах се аз.
— Вече от доста време си във философската кабинка. Последното питие май ти дойде в повече. Не ми даде сърце да те безпокоя, затова те оставих да се мяташ и да скърцаш със зъби в съня си.
— Да се мятам? Да скърцам? — Аз се измъкнах от обятията на тясното сепаре.
— Как се чувстваш? — погледна ме загрижено Фин.
— Ядосан.
— Защото си се събудил, или защото сънят не се е оказал истина?
— И двете.
— Аз веднъж имах кошмар, че бия жена си. Като имаш предвид, че никога не съм я докосвал и с пръст, пробуждането беше доста ужасно. Но явно на човек понякога му трябва да изпусне парата…
— Тя крещеше ли в съня ти?
— Не, понесе си наказанието мълчаливо, което ми развали ентусиазма. Но толкова по-добре. Нямаше да мога да я погледна през деня, ако беше пищяла до небесата през нощта.
— Кое време е сега?
— Късно е. Негово величество шефът ти се обади, търсейки тялото, ако не душата ти. Казах му, че те няма, което си беше общо взето вярно. Когато дойде, изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото ядосан. Тъгата ли беше тази, която те ядоса?
— Да.
— Има ли нещо друго, освен пиене, което да мога да ти предложа?
— Като например какво, Фин?
— Една голяма лъжа, почиваща върху мъничка истина. Друго стълкновение на гении, преди много години — между един велик старец в неговия автомобил и мен, младия перко.
Фин направи пауза.
— Хайде, продължавай — подканих го аз. — Че ти си гений, това го признавам. Кой беше другият?
— Най-великият драматург след Шекспир!
Аз наострих уши.
— И това е…?
— Всяко нещо по реда си…
— Разкажи ми цялата история, Фин.
— Наистина ли искаш? — Той ме измери с едното си око, докато другото се забули в спомени.
— Да. Нуждая се от нещо ободряващо, човече. Главата ми е задръстена от просяци и дъжд!
— Имаш ли достатъчно време?
— Имам, имам!
Фин напълни отново чашата ми, после се облакъти на тезгяха и се загледа втренчено към онази ярка, далечна година.
— Е, добре — рече. — Слушай тогава…
Неведоми са, както се казва, пътищата господни. Той може и да не забележи изпадналото от гнездото птиче, но затова пък има набито око за нелепиците и противоречията.
Което ще рече, че ако му се удаде възможност, понякога няма нищо против да заеме кремък от Луцифер и огниво от Велзевул, за да освети нечия пътека, водеща към крушението.
В този конкретен ден, отегчен до смърт, както и подобава на един ирландски господ в неделя по пладне, той реши да огъне шосето и така да подготви пристигането на странстващ автомобил, изгубен по пътя от Дъблин и натежал от возещия се в него гений.
Та този автомобил, взел по волята божия погрешен завой, и при това управляван от пиян шофьор, пристигна в околността към два и половина следобед, когато времето обещаваше слънце, но вместо това плисна дъжд. Бурята се разсея точно за толкова, че колата да спука гума и да приседне на една страна като ранен слон.
Звукът от пръсването на гумата бе толкова силен, че тълпата от кръчмата се изсипа отвън, очакваща да види жертва от изстрел, но вместо това завари пияния шофьор, обикалящ около осакатеното си возило и ритащ здравите гуми, сякаш това можеше по някакъв начин да възкреси повредената без помощта на помпа.
И тогава, като глава на дяволче, показала се иззад кулисите на куклена сцена, задното стъкло се смъкна и от него се подаде лице на старец с червеникава брада и остри като свредели очи. Той отвори уста и кресна:
— Господине, по-полека, не ритайте гумата до смърт. Къде се намираме?
— В центъра на вселената! — викнах аз от прага, бършейки ръце в парцала от тезгяха.